— Добре де — измърмори кисело Скуто. — И ти не си пръв красавец, мелезче. — Дотътри се до един тезгях и остави арбалета си. Беше прекрасно оръжие за многократна стрелба с източена форма и висок затвор в горната част, който побираше най-малко десет стрели.
— Аз… извинете ме, но… — Дори арбалетът не успя да отклони за дълго вниманието му.
— Но какво, мелез полуроден? За разлика от тебе, аз съм с чиста кръв. — Усмивката му разкри криви, изпочупени зъби. — Тук няма да видиш много като мен, но в Империята ни познават. И не могат да ни понасят. Чудя се защо ли. Шипороден, такъв съм аз, примири се.
— Искаш да кажеш, че…
— Че има още като мен? — Скуто взе, че се изкиска, което с нищо не подобри вида му. — Далеч на север оттук, момко, има много като мен. И знаеш ли кое е най-интересното? Че един с един не си приличаме. Гледаш ме и виждаш една адски грозна буболечка. Същото виждам и аз в огледалото, момко, същото виждам и като погледна друг от собствената си раса.
Тото кимна.
— Това май мога да го разбера.
— Можеш, я, нали си мелез и прочие. — Скуто го огледа от глава до пети, което означаваше да вдигне собствената си глава, защото не надвишаваше рамото на Тото. — Е, значи признаваш, че си един от малките помощници на Стенуолд Трудан?
— Май така излиза. — На този етап вече нямаше смисъл да го отрича.
— Торбата на рамото ти казва, че си занаятчия, момко. Носиш на някого багажа или наистина можеш да свършиш нещо полезно с ръцете си?
— Имам диплома от Великата академия — обяви гордо Тото.
— Аз дипломи не признавам, момко. Докато не ми покажеш какво можеш, за мене не си никакъв занаятчия.
— О, така ли? — Тото остави торбата си на тезгяха и разрови съдържанието й. — А вие как държите тук всички тези неща, между другото? Няма как да го опазите в тайна. Машините се чуват през стените. Защо не са ги откраднали още?
Скуто се изплю, но не като обида, предположи Тото, а като някакъв местен обичай за привличане на вниманието.
— Слушай, момко, в тоя квартал аз съм шефът. Което значи, че половината очи и шпиони навън са в моите тефтери. А също и че навън има мечове и арбалети, които се насочват накъдето аз им кажа, а потрябва ли ми, мога да повикам тука истински доктор и той ще дойде, щото знае, че няма да пострада и ще му се плати подобаващо. И сметките ми излизат, щото всеки, дето ми мисли злото, си навлича гнева на местните и не ще оцелее дълго, освен ако си няма цяла армия, гаранция ти давам. Покрай всичко това и покрай нещицата на твоя човек Трудан, истинско чудо е, че намирам време за истинското си призвание.
— Което е занаятчийството. — Тото извади една джаджа от торбата си и му я връчи.
— Точно. — Скуто взе въздушната батерия в бодливата си ръка и я огледа от всички страни. Отначало погледът му беше пълен с подозрение, после с изненада, а накрая — с одобрение. — Не е лошо, момко. Никак даже. Много точно, много малко. Сръчни са ти ръчичките. Бутала, нали? За двигатели?
— Мислех да го използвам за оръжие. Аз… обичам оръжията — добави смутено Тото.
— Всички момчета на твоята възраст ги обичат — каза ухилен Скуто. — Това нещо има потенциал. Ако покрай нещицата на Стенуолд ти остане време, бих искал да видя какво ще направиш с туй чудо.
— Нещицата на Стенуолд? — Усмивката на Тото се вкисели. — Какво стана с твоя човек?
Скуто направи гримаса.
— Не ти трябва да знаеш.
— Напротив! Тримата ми приятели още са някъде из града, а може и осите да са ги хванали вече. — Той прехапа устни. — Изобщо не трябваше да ги оставям. Мислех, че и те са побягнали като мен. Само защото твоят човек ни продаде на осоидите!
— Никого не е продавал той — изсумтя Скуто, без да вдига поглед от въздушната батерия в ръцете си.
— Тогава как ще обясниш случилото се? Отведе ни право в засадата!
— Не ви е отвел никъде — каза Скуто. — По простата причина, че тази сутрин извадих трупа му от резервоарите с реагенти във фабриката отзад. Някой явно е решил да се отърве от тялото му по бързия начин, но е сбъркал резервоара.
— Тази сутрин? Но…
— Знам, момко. — Когато вдигна рамене, шиповете по раменете и гърба му се извиха като трева на вятъра. — Наблюдавах площад „Милосърдие“ и ви проследих оттам. Видях копелето със собствените си очи. Наистина беше Болуин, а него го познавам от три години. Само дето тялото му лежи в гробището за бедняци на пет улици оттук, и то от сутринта. — Скуто оголи отново зъби. — Истинска загадка, момко. Истинска загадка.