11.
Беше една от по-добрите таверни в средната част на Хелерон. От прозорците на горния етаж се разкриваше гледка към склоновете с лъскавите бели вили на богаташите. Обслужването беше добро, съдържателят — дружелюбен, а на стражата бяха бутнати достатъчно монети, за да тичат презглава при най-малкия признак за неприятности. Но най-ценното качество на Зърнената таверна беше дискретността. Когато Талрик влезе и докосна широкополата си шапка, едрият бръмбаророден кимна и нищо повече. Талрик седна на една маса, настани се удобно, а след малко момчето на съдържателя изприпка с кана разредено вино и му пошушна, че задната стаичка е готова и може да я ползва, когато пожелае.
Но Талрик не бързаше. Предстоящата среща не му беше по вкуса. Зад него двамата му телохранители бяха заели позиция до стената, наблюдаваха зорко помещението и уви, изглеждаха точно като войници на пост. Те, разбира се, знаеха, че ако стъпят накриво дори само веднъж, ако гледат наляво, когато опасността идва отдясно, извинения няма да има. Не и при капитан Талрик. Той имаше репутация, която държеше на нокти мъжете наоколо му, от обикновения войник до офицерите на най-висок пост. Всъщност, той беше страшилището на имперската военна кампания.
Сведе поглед към отражението си в купичката с вино и се запита доколко тъмната течност скрива бръчките, които последните няколко години бяха издълбали по лицето му. Последната година от войната с Федерацията на водните кончета беше тежка за него — заедно с подбрани войници той работеше във вражеския тил и играеше на котка и мишка с контраразузнаването. Когато пристигнаха докладите за въстанието в Мейнис, Талрик с облекчение прие заповедта да замине за разбунтувалия се град и да потуши размириците. А после Империята обърна очи на запад и него го пратиха в Хелерон.
Макар да нямаше открити бойни действия, в личен план войната на Талрик с Хелерон вече беше започнала — повелята на дълга му като офицер и лоялен поданик на Империята водеше денонощни схватки със собствените му щения и не винаги стигаше до категорична победа. Имперските градове не бяха такива. Първо, имперските градове имаха истинско управление. Хелерон също имаше съвет, съставен от много дебели и много богати хора, но Талрик беше опознал града достатъчно и знаеше, че ако изобщо може да става въпрос за някакво управление, то градът се управляваше сам. Ръководеха го хиляди дребни интереси, десетки хиляди алчни стремежи, ръководеха го банди, промишлени магнати, занаятчийски големци, черноборсаджии и естествено, чужди шпиони. Нещо повече, това положение се приемаше и дори се насърчаваше от населението. Хелерон беше един гигантски хаос, чиито алчни пипала се протягаха във всички посоки, беше пълната противоположност на желязното имперско управление и Талрик бързо откри, че всичко това много му харесва. Нишката на неговия дълг, жилавата нишка, която той прокарваше през тъканта на хелеронското общество, го беше отвела на много места, каквито Империята не му беше показвала. Отвела го беше в театъра — на постановка на бунтовническа пиеса, която открито осмиваше същите онези хора, които си бяха платили за привилегията да я гледат и които въпреки това аплодираха бурно. Ходил беше на вечеря с бръмбарородни магнати, паякородни роботърговци и търгуващи с оръжие мравкородни ренегати и беше водил любезни разговори с тях. Водил беше търговски преговори в изискани клубове, в кланици и в бардаци, където се предлагаха момичета от всяка раса, която можеше да назове. И понеже беше войник с буден ум, поне веднъж дневно възникваше необходимост да си напомня какво диктува дългът му.
Всичко това щеше да му липсва. Знаеше, че когато Империята наложи стила си на управление в Хелерон, голяма част от чара му ще изчезне безследно. Боязливите му подчинени никога не биха допуснали, че човек с желязна репутация като неговата може да съжалява за това.
Или да се тревожи, в този ред на мисли, но истината бе, че Талрик винаги се тревожеше и именно затова беше толкова добър в работата си. Като се тревожеше за всичко, той рядко позволяваше на нещо да убегне от погледа му, а в този конкретен момент го тревожеше свръзката му. Всъщност свръзката му го тревожеше вече двайсет години, още откакто бяха положили началото на противоестественото си сътрудничество.