— Аз… такова… не знам. Ти какво?… Ама тебе току-що те доведоха. Не знам. Казаха ми да те наглеждам, това е всичко — заекна той.
— Защо?
Откъм входа без врата се чу женски глас:
— Защо да говориш с кутрето, когато главата е тук?
Тиниса отскочи назад в дуелистка стойка, готова да нападне. Новодошлата беше прехвърлила средната възраст, с прошарена коса, но стройна и със здрав вид. Облечена беше с комплекта от долна риза и горна роба без ръкави, която хелеронци предпочитаха, но беше мравкородна и това си личеше най-много по характерната за расата й военна стойка. Имаше си и меч — къс, прибран в ножница на колана й. Предвид спокойната самоувереност, която лъхаше от жената, мечът в ножницата беше послание с ясен смисъл.
Тиниса сведе бавно рапирата си към пода. Можеше да я вдигне мълниеносно при първия знак за опасност, но засега предпочиташе да говори.
— Ти ли си Малия?
— Същата. — Жената я оглеждаше безстрастно. — Много ти е къс фитилът, дете. — В гласа й се долавяше немалко от помпозно-официалния тон на мравкоидите.
— Не съм дете.
— Това тепърва ще се види. Задължена си ми.
— За нощувката? — попита презрително Тиниса. — Сигурно не е имало свободно място в конюшните.
Малия изви едва доловимо ъгълчето на устата си.
— Това е Хелерон. В Хелерон тази стая минава за луксозна. А ти си ми задължена, защото уби един от моите хора.
— Кога? — Тиниса отново разрови паметта си за липсващите късчета от предишния ден, които продължаваха да й убягват. — Кога съм го убила? — „Тя за Империята ли работи?“
— О, той те е нападнал пръв, но това е без значение. — Малия скръсти ръце пред гърдите си. — Не беше от най-умните горкият и когато си нахълтала с окървавен меч, явно е решил, че може да се поупражнява с теб.
Някакъв образ просветна в главата на Тиниса. Парченцата от натрошената мозайка започваха да се наместват. Мъж насочва къс лък към нея и стреля… Стрелата беше минала на косъм от гърба й, толкова близо, че закачи наметалото й. И тя, естествено, го нападна. Нищо лично, обикновен рефлекс.
— Убих го. — Беше срязала лъка на две половини, когато мъжът го вдигна, за да се защити, а после с леко движение на китката рапирата беше свърнала към гърлото му.
— И рани още четирима от моите — продължи Малия. — Притекли се на помощ на първия. Резнала си ги всичките преди един да те фрасне със сопа по главата. И ето те сега, насочила меч към лелка Малия, към която имаш голям дълг.
— Такива дългове не признавам. — Още един убит. И да й тежеше нещо на съвестта, беше толкова леко, че Тиниса почти не го усещаше.
— Ако си мислиш, че не мога да си извадя меча и да те убия, грешиш — каза Малия съвсем сериозно. — Сега може да съм жена на възраст, но на младини бяха дуелист и наемен убиец, а с меча се упражнявам всеки ден.
Тиниса вдигна бавно и многозначително рапирата си, докато острието й не се изравни с гърдите на жената.
— Но? — подсказа тя.
Малия я изгледа от глава до пети. Кривината в ъгълчето на устата й се разшири в пълноправна усмивка, пък била тя и навъсена.
— Но навярно бих могла да те използвам по друг начин. Меч и шпага, дете! Коя си ти? Спретваш истински цирк на Ковашката улица. Оставяш куп мъртъвци след себе си, над които стражата да си блъска главата. Прекосяваш с окървавен меч различни територии, а накрая цъфваш на задната ми веранда и се сбиваш с хората ми. При това си се била добре, защото всичките до един са получили нагледен урок по фехтовка.
— Трябва да намеря едни свои приятели — каза с равен глас Тиниса.
— Да ти припомня, че си ми длъжница — отбеляза Малия. — Но ако искаш, мога да впиша и това в кредита ти — да заръчам на моите хора да си отварят очите за онези, които търсиш. Но дългът трябва да си го платиш, по един или по друг начин.
„Ето че стигнахме до конкретните условия.“
— И какви по-точно са вариантите? — През тесния прозорец не би могло да се промъкне и мухородно дете. Ако искаше да излезе оттук по трудния начин, трябваше да мине през Малия. Жената може и да лъжеше, разбира се, но мравкоидите се обучаваха за бойци още от раждането си.
— Задължена си ми — повтори Малия. — Аз пък съм задължена на други хора в нашата територия, които биха те сметнали за чудесен подарък.
— Робство? — изсъска Тиниса и Малия вдигна ръка да я спре.