— Не знаеш къде си, нито в какво си се забъркала, дете, така че сдържай гнева си и го пази за по-полезни неща. Ако имах избор, бих те взела при себе си. Бих те вписала в тефтерите си и бих ти намерила някаква работа. Да преподаваш фехтовка, например. Или да я прилагаш на практика. Сега обаче мисля да предложа талантите ти нагоре по веригата. Така хем аз ще си изплатя дълга, хем ти ще имаш по-добър шанс да свършиш каквото имаш да вършиш, стига да не забравяш, че си в дълг. А когато си в дълг, правиш онова, което ти се каже.
— И какво ще ме спре да не избягам при първа възможност?
Малия кимна.
— Интелигентен въпрос, браво. Първо, ще те преследват. Второ, по всичко личи, че вече така или иначе те преследват разни хора, а територията може да ти осигури защита, ако си лоялна към нас. Трето, ако искаш да откриеш някого в Хелерон със собствени сили, ще трябва да хлопаш на много врати. Четвърто и последно… кой знае, в територията може и да ти хареса. Изглеждаш ми от подходящия вид.
Тиниса сведе отново рапирата си.
— И каква е тази „територия“, за която говориш непрекъснато?
— Територията е нещо като семейство, като град и като фабрика едновременно, дете — каза Малия.
Обърна се и тръгна да слиза по стълбите. По липса на друг избор, Тиниса прибра рапирата в ножницата, преметна портупея през рамо и я последва.
— Семейство, защото се подчиняваш на старейшините, а те се грижат за теб — продължи през рамо Малия. — Град, защото има управници и поданици, и граници, които трябва да се защитават. Фабрика, защото всички ние сме адски заети да създаваме разни неща. Макар че повечето от нещата, които създаваме, другите хора биха нарекли „проблеми“.
— Значи сте банда? Престъпници! — ахна Тиниса.
— Такива сме, дете. Една от многото в Хелерон, нито най-голямата, нито най-малката. Ние сме Половинковата къща и мисля, че ти ще се впишеш идеално в редиците ни.
Откъм планините се беше придвижил дъжд в напразен опит да измие Хелерон. Минал през филтрите на фабричния смог, дъждът мазнееше по кожата и смъдеше на очите. Че и Салма се бяха скрили на сушина във входа на голямата градска къща и момичето вече за втори път дърпаше въженцето на звънеца. От недрата на къщата се чуваше приглушено дрънчене.
Продълговатата шпионка на вратата се отвори отново.
— Казах ви да си вървите — чу се уплашеният глас на слугата. — Ще повикам стражата.
— Моля ви, кажете на майстор Продан, че съм тук — каза тя. — Аз съм негова братовчедка.
— Майстор Продан не е вкъщи за скитници — отвърна слугата. И това, след като се бяха преоблекли с нормалните си дрехи. Ако Салма е скитник, помисли си Че, значи е най-добре облеченият скитник на света.
— Но аз съм му роднина! — настоя тя.
— Майстор Продан е прекалено умен да се хваща на такива номерца, мошеничке малка — заяви тесният отрязък от слуга, който се виждаше през отворената шпионка. — Кълна се, че ще извикам стражата. Изчезвайте.
— Ама… — А после инатът й взе връх. — Чук и клещи! — изруга тя точно като чичо си Стенуолд. — Няма да мръдна оттук, докато не доведеш майстор Елиас Продан, а когато разбере как си се отнесъл към мен, залагам цялото съдържание на монетния двор, че ще заповяда да те нашибат!
Тишината, последвала избухването й, бе нарушена от тихото кискане на Салма.
— Прави каквото ти казва — посъветва слугата той. — На твое място аз определено бих го направил.
Шпионката се затвори с трясък и двамата чуха отдалечаващите се стъпки на слугата. Градската къща на Елиас Продан не беше от големите вили на хълма, но на практика се намираше в подножието му. Братовчедът Елиас очевидно се справяше добре, нищо че от гостоприемството му още имаше какво да се желае.
— Е — каза след малко Салма, — не знам дали ще ни пуснат, или ще насъскат гадни буболечки по нас, но ти несъмнено му взе страха.
— Аз… не знам какво ми стана — смотолеви Че. Чувстваше се замаяна. След малко чуха звук на приближаващи стъпки, няколко чифта. Дръпнаха се от вратата и Че приглади туниката си.
Когато вратата се отвори, на прага й стояха двама въоръжени мъже — не стражари или войници, а яки бръмбарородни със сопи в ръце и с два щита, които допреди миг най-вероятно бяха служили за стенна украса. И изглеждаха притеснени, отбеляза със задоволство Че. Зад тях надничаше кльощав мъж със стиснати на резка устни — несговорчивият слуга отпреди малко, досети се тя, — а до него стоеше по-нисък и по-пълен индивид с гневна физиономия. Държеше свитък в едната си ръка и писалка с резервоар в другата — явно го бяха прекъснали по средата на счетоводните сметки.