— А сега, момиче… — започна той, при което тя го прониза в корема и му сряза гърлото все едно го бяха планирали заедно.
Тиниса гледаше как кръвта му попива в покривката на леглото и размишляваше върху живота си досега. Напушваше я истеричен смях, толкова глупаво беше всичко. Затова ли беше учила толкова години в Академията, затова ли беше държала изпити по философия, история и хуманитарни науки — за да намери истинското си призвание тук, на хелеронските улици? И какво призвание само! Фигура върху игрална дъска, инструмент за натиск, негласната сянка, каквито всички властници използваха и от които се страхуваха.
Стана толкова лесно, точно както беше предсказал Синон Поло̀вин. Самата тя не вярваше, че ще се поучи, но… ето я тук.
Питала се бе, чисто теоретично, дали ще е в състояние да убие човек, който не заплашва пряко живота й. Дори си беше подготвила аргументи, които да подсилят решимостта й. Той беше гангстер в края на краищата. Беше убиец и работодател на убийци. Видяла беше подписа му на окървавената улица. Отстранявайки го от картинката, Тиниса щеше да направи услуга на света или нещо подобно.
Главатарят на Гостоприемците беше мъртъв.
И колко лесно бяха организирали покушението му, въоръжени с една-единствена информация — че дебелият бръмбаророден гангстерски бос има слабост към млади паякородни жени. Тази му слабост беше широко известна, затова подчинените му проверяваха грижливо всяка нова любовница. Провериха и Тиниса, но тя беше нова в града и не носеше оръжие. И нямаше нужда да носи, защото човек на Синон — вещ в промъкването и с богат опит в обирите — се беше погрижил в стаята да я чака меч още преди тя да се е качила по стълбите. И Маркон беше умрял, без да гъкне дори.
Тиниса отиде при прозореца и отвори капаците. Обикновен, нищо неподозиращ ден нахлу в стаята. С чувството, че изглежда като актьор в глупава драма, Тиниса протегна ръка навън и размаха кърпичката си.
След това се обърна към вратата и зачака.
След няма и минута от долния етаж се чу врява — Гостоприемците крещяха сащисано, докато Акта Барик и двайсетина мутри от Половинковата къща щурмуваха сградата. Тиниса си представи как огромният скорпионороден разбива с ритници вратата и нахлува, размахал чудовищния си меч, а зад него напират мечоносци, копиеносци, арбалетчици и прочие.
Вратата се отвори рязко и един уплашен мравкороден надникна в стаята.
— Шефе! Половинковите… — успя да изломоти той, преди Тиниса да го убие.
Всичко на всичко уби седмина, един по един, когато дотичваха в стаята на шефа да питат за указания. Този ден по нейната сметка имаше най-много трупове. Битката приключваше и един от хората на Синон хукна по стъпалата, но така и не стигна до горе, защото гледката на Тиниса и купчината трупове му дойде в повече. Вместо това се върна мълчаливо назад, решил, че Тиниса може и сама да прецени кога да слезе.
А когато слезе, тя се почувства като царица, която застава пред армията си. Пешаците на Половинковата къща я посрещнаха с овации като свой спасител. Само Барик мълчеше, но предвид обстоятелствата, неговото почтително кимване означаваше повече от овациите на другите.
Всичко приключи за половин час. Онези от Гостоприемците, които още бяха живи и на свобода, се криеха в миша дупка или сериозно обмисляха варианта да се пребоядисат докато е време. Междувременно Тиниса седеше в същата таверна, пред която Тисамон беше извършил кървавия си подвиг и само на две пресечки от мястото, където самата тя беше проляла кръв. Седеше и гледаше обикновените хора, тълпящи се по улицата.
— Ти имаш талант и много ми харесваш — каза й Синон. — Уникална си.
Тя се вгледа предпазливо в лицето му.
— Ако искаш — предложи той, — можеш да останеш. Смятай, че мястото ти в организацията е гарантирано и заслужено в пълна мяра. Нещо повече, ще те издигна до едно ниво с Малия и Барик и те ще те посрещнат радушно. Все пак се разширяваме, така че има място за още един лейтенант.
Тиниса отвори уста да отхвърли предложението, но така и не каза нищо. Полазиха я студени тръпки. Днес беше убила хладнокръвно невъоръжен човек. Какво щеше да каже Че, ако знаеше какво е направила доведената й сестра? Какво би казал Стенуолд? А и тези неща очевидно й се удаваха. Още няколко задачи и съвестта й щеше да замлъкне съвсем, а след време току-виж започнало да й харесва.