След миг момчето се показа на прага на бараката и й махна да се приближи. „Започва се.“ Синон като нищо можеше да й е устроил капан. Главатарят на Половинковата къща беше преди всичко бизнесмен, а бизнесът иска жертви и той несъмнено би пожертвал Тиниса, макар и неохотно, ако сметнеше, че отказът й да работи за него застрашава организацията му. Напрегната отвътре и спокойна отвън, Тиниса тръгна напред, сякаш целият свят беше в краката й.
Някакво същество излезе от бараката. Покрито беше с наметало в огромната си част, но релефът му навяваше мисли за контрабандист, който крие насекоми под плаща си. Лице, което в първия миг Тиниса взе за театрална маска, я зяпаше злобно. В деформираните си ръце привидението държеше арбалет. Тиниса се зачуди дали би могла да избегне първата стрела и да го нападне преди да е презаредил. Реши, че навярно би могла…
Зад него…
Зад него стоеше Тото и я зяпаше. Като го видя, Тиниса буквално се разтрепери от облекчение. Фактът, че някой от приятелите й е оцелял в този алчен град, й се струваше невероятен. Досега не си беше давала сметка колко слаби са били надеждите й да ги открие живи и здрави.
— Тото! — викна тя и понечи да се втурне към него, но грозникът вдигна заплашително арбалета си.
— Я да не мърдаш — извика той. — Нито крачка, инак ще си имаш работа с тоз красавец, дето го държа.
— Тото, какво става? — попита тя. Пристъпила беше крачка напред, а ръката й се върна инстинктивно върху дръжката на рапирата. Грозникът стреля без повече предупреждения и тежката стрела се заби в спечената пръст пред краката й. Тиниса се напрегна, готова да нападне, но незнайно как арбалетът вече беше презаредил и в улея му проблясваше нова стрела.
— Питай я — тросна се на Тото грозникът и приятелят й преглътна шумно.
— Тиниса — извика той иззад мъжа с арбалета. — Как се казваше твоят противник в мача ни срещу „Раковината“?
— Какво? Тото, какви ги дрънкаш?
— Много е важно да ми отговориш, повярвай ми — настоя той. — Тиниса, моля те. — Междувременно грозникът с арбалета се напрягаше все повече. Сметките й как ще го намушка преди той да е презаредил отдавна не бяха актуални.
— Бих се срещу Селадорис — отговори навъсено тя. — Ти се би срещу Адакс от Тарк и завършихте наравно. Счупи му носа. А сега ще ми кажеш ли какво става?
Облекчението и на двамата беше очевидно. Грозникът наведе арбалета и отпусна тетивата. Тиниса тръгна предпазливо напред, а Тото забърза да я посрещне. Стори й се, че се кани да я прегърне, щото нали бяха приятели, които са се изгубили, а сега се намират, но в последния момент смелостта му изневери и той се задоволи да й подаде ръка.
— Толкова се радвам, че си добре — възкликна той. — Чувствах се ужасно… задето те зарязах там.
— Зарязахме се взаимно, всичките — каза тя. — Да се надяваме, че Салма и Че са се справили поне толкова добре, колкото ти и аз.
Той увеси глава, макар в думите на Тиниса да нямаше и грам обвинение.
— Това — той посочи грозника — е Скуто, човек на Стенуолд.
Отблизо Скуто изглеждаше дори по-зле, отколкото от един арбалет разстояние. На всичкото отгоре се хилеше похотливо.
— Влизай, влизай — покани я. — Бая имаме да наваксваме с теб, моме.
— Не разбирам — промълви тя, след като я зашеметиха с историята за смъртта и необяснимото възкресение на Болуин.
— Срамота. Аз пък реших, че ще схванеш на секундата, щото си паякородна и прочие — захили се Скуто. — То това си е по вашата част, нали, да се разхождаш насам-натам под чуждо лице.
Тя го стрелна с кисел поглед, но резултатът от усилията й беше колкото от плюнка срещу вятъра.
— Откакто се помня, живея в Колегиум, така че не съм в крак с последните козметични моди в Селдис.
Скуто вдигна рамене.
— Не е голяма загуба.
— Но все пак разбираш защо те питах онези неща, нали? — вметна Тото.
— Май да. — Тиниса огледа намръщено множеството механични неща, които загрозяваха интериора. — Тук сигурно се чувстваш като у дома си, Тото. Направо в свои води.
— А с теб какво стана? — попита той. Тиниса отвори уста да му разкаже за… за Половинковата къща, за гангстерите, за убийствата. Макар и само за секунда се почувства горда от всичко, което беше постигнала след последната им среща.
Но после го погледна в лицето и си спомни кой е той, коя е тя и откъде идваха. В Колегиум престъпниците не се хвалеха с делата си, а ги пазеха в тайна. В Колегиум законът беше над всичко и убийците не се разхождаха спокойно по улиците.