— Интересите ми са разностранни и минното дело не прави изключение — отвърна Стенуолд. Изглеждаше не на място в кабинета на Елиас, дори сред оскъдната мебелировка на скромната вила в близост до кариерата. Прахолякът от пътя още лепнеше по него, а кожените си занаятчийски дрехи носеше като броня срещу искри и метални стружки. Дори с меч на кръста нямаше вид на човек от ранга на домакина, още по-малко на негов братовчед.
— Е, разказвай — подкани го Елиас и се облегна назад.
— Вероятно ще ми е нужна помощта ти, Елиас — каза простичко Стенуолд.
— Стига да мога. За какво става въпрос?
— За племенницата ми Челядинка и няколко нейни приятелчета. Изглежда, са изчезнали.
— В Хелерон? На стаж от Академията ли са дошли?
Стенуолд го изгледа с присвити очи.
— Преди няколко дни са влезли в града, били са нападнати и са се разделили. Челядинка е умно момиче, така че би се сетила да потърси роднините си.
Елиас вдигна рамене.
— Може би трябва да попиташ при другите ни роднини, макар че сигурно щях да чуя, ако братовчедка от Колегиум е дошла в града.
Стенуолд кимна мрачно като човек, който се е сблъскал с най-големия си страх.
— Значи не си я виждал? Нито си чувал нещо?
— Съжалявам. — Елиас разгъна друг свитък със сметки. — Но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в търсенето. Само кажи.
— Ами… — Стенуолд си пое дълбоко дъх с мисълта, че човек на неговата възраст и с неговото положение не би трябвало да се оказва в подобна ситуация. — Казвам, че Челядинка и един млад мъж са били видени на прага на твоята градска къща. Младият мъж е принц от Федерацията и е бил облечен по начин, който прави впечатление и лесно се запомня.
Елиас го изгледа смръщено.
— Какво намекваш?
— Че са дошли при теб, братовчеде Елиас. Челядинка е бягала от хората, които са ги нападнали, и като всяко разумно момиче е потърсила убежище при роднините си.
— Стенуолд, вече ти казах. Не съм я виждал. — Но тънка усмивчица разтегли несъзнателно лицето му и го издаде. Сърцето на Стенуолд се сви. Може да беше разочарован, но не беше изненадан.
— Какво става, Елиас? — попита тихо той.
Елиас събра пръстите на двете си ръце, опрял лакти на бюрото.
— Скъпи ми Стенуолд, ти винаги си бил, как да се изразя… бунтар, да речем. Натрапваш идеите си на хората, размахваш плашила наляво и надясно и срамиш семейството. В Колегиум може и да търпят това, чувал съм, че там ексцентриците са на почит, но в Хелерон е различно. Тук не може да си развяваш байрака като някой мравкороден боксьор, който си търси белята. Какво точно искаш от мен?
— Искам си племенницата, която на теб ти е братовчедка — заяви Стенуолд студено.
— Създал си си врагове тук, Стенуолд — отбеляза Елиас, — и на тях им е неприятно, когато си вреш носа в делата им. Ако си забъркал и племенницата си в това, вината е изцяло твоя.
— Да, да, моя е — призна Стенуолд. — Макар че я пратих тук с идеята да я отдалеча от опасностите. Какво направи с нея, Елиас?
— Аз?
— Хайде да прескочим преструвките, става ли? Виждам, че ти се ще да позлорадстваш, аз пък нямам нищо против да те изслушам. Така че похвали се, Елиас, разкажи ми колко хитро си постъпил. Какво направи с Челядинка?
Елиас стисна ръце, образ и подобие на търговец, който приключва успешна сделка.
— Враговете ти чули за нея и я проследили.
— Проследили я до теб.
Усмивката на Елиас пресъхна.
— И така да е, какво? Момичето си търсеше белята. Рано или късно щяха да я спипат.
— Можел си да я защитиш.
— И защо да го правя? — Елиас се изправи гневно. — Тръсваш проблемите си на прага ми и очакваш да си заложа главата заради теб? Ти започна тази война, Стенуолд, ти си я води. Ти агитираш из цял Хелерон срещу най-добрите клиенти, които градът ни е имал за последните стотина години.
— Какво си направил с племенницата ми? — попита Стенуолд, все още запазвайки самообладание.
— Предадох им я, Стенуолд. И защо не?