— Той направи истински опустошения в гарнизона тази година — обясни полковникът. — Всички бяхме принудени да се изпокараме с него, за да ни освободи от присъствието си.
— Ако той е Лъвлес1, толкова по-зле — каза една млада личност с насмешливо изражение, — не мога да търпя хора, които всички обичат.
Италианската графиня почака полковникът да се отдалечи и като удари леко с ветрилото си пръстите на госпожица дьо Нанжи, каза:
— Не говорете така, вие не знаете как уважават в обществото мъж, който копнее да бъде обичан.
— Значи вие смятате, че от мъжете зависи дали да бъдат обичани или не? — запита девойката с продълговатите насмешливи очи.
— Госпожице — подкани я на танц полковникът, — внимавайте красивият Реймон да не ви чуе.
Госпожица дьо Нанжи се разсмя. Но през цялата вечер групата красиви жени, сред които беше и тя, не заговори вече за господин дьо Рамиер.
V
Господин дьо Рамиер плуваше без отвращение и без скука сред вълните на тази добре облечена тълпа.
И все пак не беше щастлив. Завръщайки се в този свят, изпитваше нещо като угризение на съвестта, своего рода срам за всичките безумни мисли, породени от недостойното му увлечение. Той гледаше жените, прелестни под блестящите полилеи, вслушваше се в изисканото им и остроумно бъбрене, чуваше как превъзнасят дарбите им и сред всичките тези избрани красавици, в допир с почти царските тоалети, заслушан в изтънчените разговори, във всичко откриваше упрек, че е отишъл против себе си. Освен от срам Реймон се измъчваше и от едно по-реално угризение, защото беше чувствителен и деликатен и колкото и закоравяло да беше сърцето му, не можеше да понася женските сълзи.
Тази вечер една млада жена привличаше вниманието на всички; не знаеха името й и понеже се появяваше за пръв път в обществото, всички погледи бяха обърнати към нея. Ненатруфената й рокля се открояваше сред диамантите, перата и цветята на другите жени. Няколко реда перли, вплетени в черните й коси, бяха единственото й украшение. Масовата белота на огърлицата, на копринената й рокля и на разголените й рамене се преливаха и въпреки че в салона беше горещо, бузите й бяха само леко поруменели — нежни като бенгалска роза, разцъфнала в снега. Тя беше дребничка, прелестна, тънка, феерично красива под ярката светлина на полилеите, красота, която би посърнала под слънчевите лъчи. Танцуваше тъй леко, сякаш един полъх би могъл да я отнесе; но в тази лекота нямаше нито жизнерадост, нито удоволствие. Когато седнеше, тя се прегърбваше, като че ли не може да държи изправено гъвкавото си тяло, а когато говореше и се усмихваше, усмивката й беше тъжна. По това време фантастичните приказки имаха голям успех и любителите им сравняваха тази млада жена с възхитително видение, което, извикано с магическа пръчка, щом настъпи зората, ще избледнее и ще изчезне като мечта.
Докато очакваха този миг, мъжете я обсаждаха и я канеха на танц.
— Побързайте — говореше някакъв романтичен денди на своите приятели. — Ей сега ще пропеят петлите и крачетата на вашата партньорка ще престанат да докосват паркета. Обзалагам се, че не усещате вече ръката й в ръката си.
— Погледнете колко мургаво и оригинално лице има господин дьо Рамиер — каза една художничка на събеседника си. — Не ви ли се струва, че до тази млада, бледа, крехка красавица неговата мъжественост подчертава изяществото на дамата.
— Тази млада красавица — обясни една от дамите, която познаваше всички и изпълняваше на тези събрания едва ли не ролята на справочник — е дъщеря на онзи стар безумец дьо Карважал, който в желанието си да остане докрай жозефинист отиде да умре разорен на остров Бурбон. Това красиво екзотично цвете, мисля, е много глупаво омъжено, но леля й е добре поставена в двора.
Реймон се беше приближил до красивата креолка. Странно вълнение го обхващаше всеки път, когато я погледнеше; той беше виждал вече това бледо и тъжно лице в един от своите сънища; затова сега очите му я обгръщаха с онази радост, която изпитваме, когато намерим отново едно прелестно видение, което сме смятали изгубено завинаги. Вниманието на Реймон смути тази, която беше го предизвикала; скромна и стеснителна, чужда на това общество, тя по-скоро се притесняваше от успеха си, отколкото да му се радва. Реймон обиколи салона, узна най-сетне, че тази жена се нарича госпожа Делмар, и я покани на танц.
— Вие не си спомняте за мене — каза й той, когато останаха сами сред тълпата, — но аз не съм ви забравил, госпожо. Макар че ви видях само за миг, като през мъгла; но в този миг вие проявихте такава доброта към мен, бяхте тъй изпълнена със съчувствие…