Нун говори дълго така. Може би не изричаше точно тези думи, но изразяваше същите мисли, и то много по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз. Къде се крие тайната на подобно красноречие, с каквото изведнъж може да заговори някой невеж и непросветен човек под напора на истинска страст и дълбока скръб?… Тогава думите добиват друг, по-различен смисъл; тогава обикновените слова стават възвишени поради чувството, което ги диктува, поради тона, с който са казани. Тогава дори и най-простата жена, обзета от вълнение, е много по-прочувствена и по-убедителна от всяка друга, която поради възпитанието си е свикнала да се въздържа и да се владее.
Реймон се почувствува поласкан, че е успял да внуши такава беззаветна любов и от признателност, състрадание, а може би и малко от тщеславие в сърцето му за миг припламна любов.
Нун се задушаваше от сълзи; тя захвърли цветята, с които се бе закичила, дългите й коси се разпиляха по закръглените й красиви рамене. Ако госпожа Делмар не го беше очаровала със своето страдание и покорство пред съдбата, в този миг Нун би я затъмнила с красотата си; тя беше великолепна в своята скръб и любов. Победен, Реймон я притисна в обятията си, накара я да седне до него на дивана, дръпна масичката, наля й няколко глътки портокалов сок в позлатена чаша. Успокоена повече от вниманието му, отколкото от прохладното питие, Нун изтри сълзите си и се хвърли в краката на Реймон.
— Обичай ме както преди — молеше го тя, като целуваше страстно коленете му, — кажи ми, че ме обичаш още и аз ще оздравея, ще бъда спасена. Целуни ме както някога и тогава няма да съжалявам, че се погубих, за да ти подаря няколко часа наслада!
Тя го прегръщаше със свежите си мургави ръце, дългите й коси го обвиваха, от големите й черни очи се излъчваше палеща нега, жарката й кръв пламтеше, тя трептеше от онази сякаш източна сласт, която властно покорява всяка воля и пред която разумът мълчи. Реймон забрави всичко — и своите решения, и новата си любов, и мястото, където се намираше. Той отвърна на безумните ласки на Нун. Натопи устните си в същата чаша и опиващите вина пред тях на масата напълно замъглиха разсъдъка им.
Постепенно смътният далечен спомен за Индиана се примеси с опиянението на Реймон. Двете големи огледала, отразяващи образа на Нун, го размножиха до безкрайност и сякаш се населиха с хиляди призраци. Той дебнеше да открие в това двойно отражение един тъничък силует и изведнъж му се стори, че съзира в една от далечните неясни сенки на Нун изящната и стройна фигура на госпожа Делмар.
Нун, зашеметена от възбудителните напитки, на каквито не беше свикнала, не си даваше сметка за странните думи на своя любим. Ако не беше така пияна като него, щеше да разбере, че дори в най-безумното опиянение Реймон мисли за друга. Щеше да види, че той целува воала и панделките, които беше носила Индиана, че вдъхва парфюмите, които му напомняха за нея, че притиска пламенно плата, който беше покривал нейната гръд; но Нун приемаше всички тези страстни изблици за себе си, докато Реймон виждаше в нея само роклята на Индиана. Когато целуваше черните й коси, той си представяше, че целува черните коси на Индиана. Индиана виждаше в изпаренията на пунша, който ръката на Нун беше запалила; нея зовеше, тя му се усмихваше зад белите муселинови завеси; за нея мечтаеше върху това скромно, неопетнено легло, когато, покорен от любовта и виното, привлече там своята креолка с разпилени коси.
Когато Реймон се събуди, денят беше настъпил, светлина проникваше през процепите на капаците; той полежа така неподвижен, без да съзнава нищо, загледан като насън в мястото, където се намираше, в леглото, на което беше спал. Всичко в стаята на госпожа Делмар беше подредено. Нун, заспала като господарка на това място, сутринта се беше събудила като камериерка. Тя беше отнесла цветята и останките от вечерята; мебелите бяха поставени на местата им, нищо не издаваше нощната любовна оргия и стаята на Индиана отново беше добила своя невинен и приличен вид.
Смазан от срам, Реймон стана и поиска да излезе, но видя, че е заключено; прозорецът беше висок тридесет стъпки и той беше принуден да остане в тази стая, изпълнен с угризения, както прикования към колелото Иксион2.
Тогава той падна на колене, с лице към измачканата и осквернена постеля, която го караше да се черви.
— О, Индиана — възкликна той, кършейки ръце, — как те оскърбих! Ще можеш ли някога да ми простиш това светотатство? Дори и ти да го сториш, аз никога няма да си простя. Не ми вярвай сега, нежна и доверчива Индиана, защото не знаеш на какъв подъл грубиян искаш да подариш съкровищата на своята невинност! Отблъсни ме, стъпчи ме с крака, мене, който не съумях да почета светилището на твоята чистота; мене, който се напих с твоите вина като лакей до прислужницата ти; мене, който измърсих роклята ти с прокълнатото си дихание и неопорочения плат, покриващ гърдите на друга, с безсрамните си целувки, мене, който не се побоях да отровя покоя на твоите самотни нощи и да омърся със съблазън и блудство леглото ти, което почита дори твоят съпруг! Как ще можеш да намериш ти отсега нататък спокойствие зад тези завеси, чиято тайна аз не се побоях да оскверня. Какви нечисти сънища, какви грешни, покварени мисли ще навестяват ума ти, за да го терзаят? Какви призраци на порока и безсрамието ще идват да витаят над девическото ти ложе? И кое целомъдрено божество ще пожелае сега да закриля твоя сън, чист като съня на дете? Не прогоних ли аз ангела, който пазеше твоята възглавница? Не отворих ли на демона на сладострастието дверите на твоя алков? Не му ли продадох душата ти? И безумната страст, изгаряща тялото на тази сластна креолка, няма ли да се впие като одеждата на Деянира3, за да разкъсва твоето тяло! О, аз съм нещастник, престъпник и нещастник! Защо не мога да измия с кръвта си срама, с който опетних твоето ложе!
3
Наметало, което Деянира изпраща на мъжа си, Херакъл, желаейки да си възвърне любовта му, без да знае, че то е напоено с отрова. — Б.пр.