Не можех да откъсна поглед от спринцовката.
— Ще се чувствам ли по-различно?
— Не. Въпреки че не е изключено да спреш някого на улицата и да започнеш да му разказваш за вампирите. — Не можех да определя дали се шегува, или не. — След което просто ще те затворят в някоя психиатрична клиника.
Дали бях готова за това? Наистина ли щях да направя следващата стъпка към присъединяването към групата на Маркъс? Бях издържала изпитанието, на което ме бе подложил — и за което се бе оказал прав. Очевидно тази група не беше безполезна. Те наблюдаваха алхимиците и Воините. Освен това явно взимаха присърце интересите на мороите.
Мороите — или по-специално Джил. Не бях забравила безцеремонната забележка на Сабрина, че Воините се интересували от някакво изчезнало момиче. Кое друго може да е, ако не е Джил? И дали този тип Хоторн знаеше местоположението й? Дали го бе издал на магистър Джеймсън? И дали тази информация щеше да изложи на риск останалите около Джил, като например Ейдриън?
Нямах отговори на тези въпроси, но трябваше да ги открия.
— Добре — казах. — Направи го.
Маркъс не губи никакво време. Мисля, че се страхуваше да не размисля — което, навярно, не беше съвсем необосновано. Седнах на един от столовете и наклоних глава настрани, за да има по-добър достъп до бузата ми. Уейд хвана нежно главата ми с ръце.
— Само се постарай да стоиш неподвижно — каза ми той с извинителен тон.
— Къде си се научил да правиш това? — попитах, преди Маркъс да започне.
Лицето му бе сериозно заради предстоящата задача, ала въпросът ми го накара отново да се усмихне.
— Технически аз не те татуирам, ако това те притеснява — каза той. Всъщност аз се притеснявах за доста неща. — Ще ти направя само малки инжекции, също като при опресняването на татуировката.
— Ами самият процес? Как разбра за него? — Това навярно беше въпрос, който трябваше да задам, преди да седна на този стол. Но не очаквах, че ще го направя толкова скоро или внезапно.
— Това е теория на един мой приятел морой. Аз предложих да бъда опитно зайче и се получи. — Отново доби делови вид и вдигна спринцовката. — Готова ли си?
Поех дълбоко дъх, имах чувството, че съм застанала на ръба на бездна.
Време беше да скоча.
— Давай!
Заболя ме не повече отколкото при опресняването на татуировката — почувствах само няколко леки убождания върху кожата. Неприятно, но не и болезнено. Всъщност процедурата не беше дълга, но имах чувството, че е минала цяла вечност. През цялото време се питах: „Какво правиш? Какво правиш?“. Накрая Финч се отдръпна и ме изгледа със сияещ поглед. Сабрина и Уейд също се усмихваха.
— Браво, ето това беше! — рече Маркъс. — Добре дошла в редиците ни, Сидни.
Извадих от чантата пудриерата си с огледалце и огледах татуировката. Кожата ми беше порозовяла от убождането на иглата, но ако този процес приличаше на опресняването на татуировката, лекото възпаление скоро щеше да премине. Иначе като цяло лилията изглеждаше непроменена.
Освен това не се чувствах променена отвътре. Не изпитвах желание да нахлуя в сградата на организацията и да поискам справедливост или нещо подобно. Да приема предизвикателството на Маркъс и да пробвам дали ще кажа на някой външен за света на вампирите навярно беше най-добрият начин да проверя дали татуировката ми е била променена, но нямах желание за това.
— Това ли е? — попитах.
— Да — кимна Маркъс. — След като се подпечата, няма да е нужно да се тревожиш за…
— Няма да я подпечатвам.
Всички усмивки се стопиха.
Маркъс изглеждаше сконфузен, сякаш не е чул правилно.
— Трябва да го направиш. Следващия уикенд заминаваме за Мексико. След това алхимиците никога повече няма да имат влияние върху теб.
— Няма да подпечатам татуировката — повторих. — Няма да отида в Мексико. — Посочих към лаптопа си. — Виж какво успях да постигна! Ако остана в организацията, мога да открия много повече. Мога да разбера какво друго замислят заедно алхимиците и Воините. — „Мога да разбера дали Джил е в опасност.“ — Ако бъда белязана за постоянно и напусна завинаги редиците на алхимиците, никога повече няма да имам подобни възможности. След това няма да има връщане.
Мисля, че Маркъс винаги постигаше това, което искаше, и това ново развитие на ситуацията напълно го обърка. Уейд се намеси в спора.
— И сега няма връщане назад. Вече си оставила цяла пътечка от трохи след себе си19. Само си припомни стореното от теб досега. Вече си разпитвала за Маркъс. Дори да не се беше сприятелила толкова с мороите, алхимиците знаят, че прекарваш много време с тях. И един ден някой може да се сети, че си била в секретния сектор, когато са били откраднати данните.
19
Алюзия с приказката на братя Грим „Хензел и Гретел“. Децата хвърляли след себе си трохи хляб, за да си оставят следи за намиране на обратния път към дома им. — Бел.прев.