— Не се тревожи за това. Мога да намеря собственичката и да я убедя да направи изключение.
Изпъшках.
— Не. Никакво внушение. — Внушението беше способността на вампирите да въздействат върху волята на останалите. Всички вампири го притежаваха в малка степен, а тези, които владееха магията на духа, в голяма. Повечето морои го смятаха за неморално. Алхимиците го смятаха за грях.
Песента свърши, но Ейдриън не ме пусна веднага. Наведе се малко по-близо.
— Искаш ли да чакаш още един месец, за да откриеш Маркъс?
— Не — признах.
Устните на Ейдриън бяха на сантиметри от моите. Усещах дъха му.
— Тогава ще се срещнем след два часа при служебния изход на хотела. — Аз кимнах леко, а той отстъпи назад, пускайки ръцете ми. — Ето и един последен пример за добри взаимоотношения. — С поклон, с който би могъл да си съперничи с герой от роман на Джейн Остин2, той посочи към бара и заговори по-високо: — Благодаря за танца. Може ли да ви почерпя едно питие?
Последвах го, без да промълвя нито дума. Блъсках си главата над въпроса как да издържа следващите два часа. На бара Ейдриън ме слиса, като поръча джинджифилова бира.
— Похвално въздържание — отбелязах аз, осъзнавайки, че трябваше да остане трезвен, за да използва магията на духа. Надявах се, че вече не е пил твърде много. За него, единственото по-примамливо нещо от отворен бар, би бил стек с цигари.
— Аз съм майстор в самоконтрола — обяви той.
Не бях толкова сигурна в това, ала не му възразих. Отпивах от диетичната си кола и двамата стояхме там, потънали в приятно мълчание. Двама морои седяха на бара близо до нас и разговаряха на висок глас — сигурен признак, че не се бяха въздържали да се насладят на предлагания безплатен алкохол.
— Е, без значение колко либерално е онова момиче, тя определено е радост за очите — констатира единият тип. — Бих могъл да я гледам цял ден, особено в онази рокля.
Приятелят му кимна в знак на съгласие.
— Определено е значително подобрение в сравнение с Татяна. Наистина много жалко за онова, което й се случи, но може би промяната на пейзажа бе за добро. Дали онази жена някога се е усмихвала? — Двамата избухнаха в смях на шегата.
До мен, усмивката на Ейдриън се стопи и той остана съвършено неподвижен. Татяна, предишната кралица на мороите, беше негова пралеля. Тя бе жестоко убита това лято и макар че той рядко говореше за нея, бях чувала от доста хора, че двамата са били много близки. Устните му се изкривиха в заплашителна гримаса и понечи да се извърне. Без да се поколебая, аз се протегнах, сграбчих свободната му ръка и го дръпнах здраво.
— Ейдриън, недей — промълвих тихо.
— Сидни, те нямат право да говорят така. — Очите му бяха добили опасно изражение, което никога досега не бях виждала.
Стиснах още по-силно ръката му.
— Те са пияни глупаци. Не заслужават да си губиш времето с тях. Моля те, не прави сцена тук — заради Соня. — Поколебах се. — И заради мен.
Лицето му все още бе изкривено от гняв и за миг си помислих, че ще ме пренебрегне и ще метне чашата си по един от типовете. Или нещо по-лошо. Бях виждала разгневени морои, които владеят магията на духа, и гледката бе ужасяваща. Накрая яростта му стихна и усетих как ръката му се отпусна в моята. Той затвори за миг очи и когато отново ги отвори, погледът му бе замаян и разфокусиран.
— Никой не я познаваше истински, Сидни. — Сърцето ми се сви от тъгата в гласа му. Всички я мислеха за тиранична кучка. Никога не разбраха колко забавна беше, колко мила и добра. Ти не можеш… не можеш да си представиш колко много ми липсва. Не заслужаваше подобна смърт. Беше единствената, която ме разбираше — дори повече от собствените ми родители. Тя ме приемаше. Виждаше доброто в душата ми. Беше единствената, която вярваше в мен.
Стоеше пред мен, ала не беше тук. Разпознах несвързаните брътвежи, поглъщащата природа на духа. Той влияеше върху умовете на онези, които го владееха. Понякога ги правеше объркани и отнесени, какъвто беше в момента Ейдриън. Понякога променяше усещането им за света и реалността. А понякога предизвикваше отчаяние, което имаше опустошителни последици.
— Не е била единствената — казах му. — Аз вярвам в теб. Тя почива в мир и нищо, което те казват, не може да промени същността й. Моля те, върни се при мен.
Той продължаваше да се взира в някакво място, недостижимо за мен. След няколко ужасяващи минути Ейдриън примигна и погледът му се фокусира върху мен. Изражението му все още беше тъжно, но поне отново се владееше.