— Само наблюдавай — отвърнах. — И ме хвани, ако припадна.
— С удоволствие.
Бях запомнила заклинанието, когато правехме магията с госпожа Теруилиджър. При все това бях изнервена, че трябва да я извърша сама, особено след като околната обстановка ме разсейваше. Беше доста трудно да се съсредоточиш, когато се налагаше да коленичиш в снега. После си припомних за Стантън и лъжите, които алхимиците ми бяха наговорили. В гърдите ми избухна гневна искра, създавайки по-различна топлина. Използвах я, за да насоча мислите си, докато се взирах в снимката на Маркъс. Той беше на възрастта на Ейдриън, с дълга до раменете руса коса и сини очи с печално изражение. Татуировката върху бузата му представляваше плетеница от тъмносини полумесеци. Много бавно успях да се потопя в магията.
Почувствах същата еуфория, когато върху равната повърхност на огледалото се появиха очертанията на град. Този път никаква мъгла не закриваше образа, тъй като навярно Маркъс не бе използвал защитна магия като сестрата на госпожа Теруилиджър. Сцената пред мен показваше скромен апартамент студио. Върху пода бе проснат матрак, а в единия ъгъл се виждаше стар телевизор, истинска антика. Огледах се наоколо за някакви отличителни особености, ала не открих нищо. Единственият прозорец в стаята най-после ми даде някаква следа. Отвън, в далечината, съзрях сграда в испански стил, която приличаше на църква или манастир. Беше направена от бял хоросан, с кръгли кули с червени покриви. Опитах се да видя по-отблизо, да полетя нагоре, както се случи при другата магия, но внезапно усетих как в мен прониква студеният пенсилвански въздух. Образът се разпадна и аз отново се озовах коленичила насред снежното поле.
— Уф! — промърморих и сложих ръка върху челото си. — Бях толкова близо.
— Видя ли нещо? — попита Ейдриън.
— Нищо полезно.
Изправих се. Чувствах се леко замаяна, но успях да се задържа на крака. Видях, че Ейдриън е готов да ме подхване, в случай че започна да се свличам.
— Добре ли си?
— Така мисля. Само малко ми се вие свят, тъй като ми е паднала кръвната захар. — Вдигнах бавно огледалото и чантата. — Трябваше да те помоля да ми донесеш портокалов сок.
— Може би това ще помогне. — Ейдриън измъкна от вътрешния джоб на сакото си плоска сребърна манерка и ми я подаде.
Толкова типично за него — да предлага алкохол.
— Знаеш, че не пия — заявих укорително.
— Няколко глътки няма да те напият, Сейдж. А и имаш късмет — това е „Калуа“3. Съдържа захар и има вкус на кафе. Довери ми се и опитай.
Подадох му неохотно чантата, взех манерката и закрачих обратно към хотела. Отпих колебливо и се намръщих.
— Това няма вкус на кафе.
Без значение колко усърдно се опитват хората да замаскират алкохола, за мен винаги имаше ужасен вкус. Не разбирах как може да го пие в такива големи количества. Но все пак усетих захарта и след още няколко глътки се почувствах по-стабилна. Това беше всичко, което изпих, тъй като не исках да се почувствам замаяна, но по различни причини.
— Какво видя? — попита Ейдриън, когато наближихме паркинга.
Описах му видението, предизвикано от магията и въздъхнах разстроено.
— Това би могла да е всяка сграда в Калифорния. Или по на юг. Или в Мексико.
Ейдриън изведнъж се закова на място и преметна чантата през рамо.
— Може би… — Извади мобилния си телефон от джоба на сакото и написа нещо. Потреперих, но се опитах да бъда търпелива, докато той открие това, което търсеше. — На тази ли приличаше?
Взрях се в екрана и усетих как ченето ми увисва. Гледах снимката на сградата от видението си.
— Да! Каква е тази сграда?
— Старата катедрала „Санта Барбара“. — И сетне додаде, просто в случай че не съм схванала: — Намира се в Санта Барбара.
— Откъде знаеш това? — възкликнах. — Имам предвид, каква е тази сграда.
Той сви рамене.
— Защото съм бил там. Това помага ли ти?
Отчаянието ми от преди малко се превърна във вълнение.
— Да! Имайки предвид разположението на прозореца, добих доста добра представа къде е апартаментът. Ти може би намери Маркъс Финч. — От въодушевление стиснах ръката му.
Ейдриън сложи облечената си в ръкавица ръка на бузата ми и ми се усмихна.
— И като си помисля, че Анджелина каза, че съм бил твърде хубав, за да съм полезен. Изглежда, че все пак и аз мога да дам нещо на света.