Не се страхувах от височини, но докато пристъпвах предпазливо по перваза, имах чувството, че се намирам на върха на небостъргач. Сърцето ми се бе качило в гърлото и аз пресмятах какви са шансовете ми да оцелея при падане от четвъртия етаж. Дланите ми започнаха да се потят и им наредих да престанат. Не бях изминала целия този път само за да се подхлъзнат ръцете ми в последната минута.
В крайна сметка се подхлъзна кракът ми. Светът се завъртя и аз отчаяно разтворих широко ръце, като в последната секунда успях да се вкопча в рамката на прозореца. Изтеглих се напред и с последно усилие на волята, подкрепяно от адреналина, пулсиращ в мен, вкарах другия си крак вътре. Поех дълбоко дъх и се опитах да укротя разтуптяното си сърце. Бях в безопасност. Щях да се справя. Миг по-късно се издигнах, преметнах и другия си крак през перваза и се претърколих в стаята.
Приземих се на пода, отмалелите ми крака трепереха, докато се опитвах да успокоя дишането си. Бях на косъм. Ако рефлексите ми бяха малко по-бавни, щях да разбера от първа ръка какви са последиците за човешкото тяло при падане от четвъртия етаж. Колкото и да обичах науката, не бях сигурна, че имам желание да проведа точно този експеримент. Може би близкото ми общуване с дампири в крайна сметка бе помогнало за подобряване на физическите ми умения.
След като се съвзех, вече можех да преценя заобикалящата ме обстановка. Намирах се точно в същото студио, което бях съзряла във видението си. Погледнах назад и премерих големината на катедралата, проверявайки дали я виждам от същия ъгъл. Да. Съвсем същият. Разпознах матрака на пода и оскъдните вещи. Входната врата се намираше в другия край на стаята и имаше няколко съвсем нови, свръхмодерни ключалки. Разтопяването на външната дръжка нямаше да ми помогне особено.
— Сега какво? — промърморих. Бях влязла вътре. Не открих Маркъс, но имах на разположение апартамента му. Не бях сигурна какво търся, но може би все пак трябваше да започна отнякъде.
Първо огледах матрака, не че очаквах кой знае колко. Не би могъл да крие вещи като моя. Но би могъл да е убежище на плъхове, а и само един бог знаеше какви гадини щъкаха под него. Повдигнах предпазливо единия му край, съзнавайки, че навярно съм направила гримаса на отвращение, но отдолу нямаше нищо — живо или неживо. Следващата ми мишена беше малък, разхвърлян куп дрехи. Да се ровиш из нечие мръсно пране (предположих, че е мръсно, тъй като беше на пода) не е много по-приятно занимание от надничането под матраци. Лъхна ме лека миризма на омекотител, което подсказа, че всъщност тези дрехи бяха наскоро прани. Бяха обикновени мъжки дрехи, вероятно на млад мъж, което пасваше с профила на Маркъс. Джинси. Тениски. Боксерки. Докато преравях купа, едва не започнах да ги сгъвам. Трябваше да си напомня, че не биваше да оставям никаква следа от присъствието си. Разбира се, едва ли имаше нещо по-издайническо от разтопения прозорец.
Наблизо се виждаха няколко лични вещи, четка за зъби и дезодорант с аромат, който необяснимо за мен бе описан като „Океанска фиеста“. С изключение на разнебитения дървен стол и направо древния телевизор, в почти голата стая имаше само още една форма на забавление и утеха: опърпан и измачкан екземпляр на „Спасителят в ръжта“4.
— Страхотно — промърморих, питайки се какво говореше това за някой, който не притежаваше други лични вещи. — Маркъс Финч е претенциозен и самомнителен.
Банята беше клаустрофобично тясно помещение, в което едва се побираха единична душкабина, тоалетна чиния и капеща мивка. Съдейки по плесенясалия под, доста вода е пръскала навън, когато се е ползвал душът. Голям черен паяк се шмугна в канала и аз побързах да се отдръпна.
Примирена с провала си, се заех да изучавам тясната врата на дрешника. С много зор бях открила Маркъс Финч, но всъщност не го бях намерила. Разследването ми не бе довело до нищо. Не можех да го чакам до безкрайност и честно, ако бях на негово място и се бях върнала у дома, заварвайки разтопен прозорец, щях да си тръгна и никога да не се върна. Ако беше избягал, нямах друг избор, освен да продължа да правя магии за отгатване и…
— Ах!
Нещо скочи върху мен, когато отворих вратата на дрешника — и не беше нито плъх, нито хлебарка.
Беше мъж.
Дрешникът беше тесен и бе истинско чудо, че се е побрал вътре. Както и да е, нямах време да разсъждавам върху пространствената логистика, защото юмрукът му се изстреля напред и ме фрасна силно по бузата.
4
Единственият роман на Дж. Дейвид Селинджър (1919–2010), написан през 1951 г. — Бел.прев.