— Кой знае в какво се забъркваме… — промърморих.
Бях много храбра, докато разговарях с госпожа Теруилиджър, но сега внезапно осъзнах заплашителната действителност, а именно, че навярно след малко щях да се изправя лице в лице със зла вещица. Все още ми предстоеше да развия способността да долавям магията у другите, така че бих могла да бъда доста изненадана, ако тя също разполагаше с начин да прикрие външния вид и същността си. Оставаше ми единствено да се доверя, че магията на духа на мороя и амулета на госпожа Теруилиджър ще ме замаскират. Ако Вероника беше там, двамата с Ейдриън просто щяхме да приличаме на обикновена двойка. Поне се надявах.
Когато влязохме, Алисия четеше списание. Все още беше със същите огромни очила, отрупана с подрънкващите, крещящи медальони. Когато ни видя, лицето й светна.
— Върнахте се!
Ръката на Ейдриън тутакси се обви около мен.
— Е, когато чухме, че Вероника отново е в града, решихме веднага да дойдем, за да се видим. Нали така, моя медена росна капчице?
— Точно така — потвърдих. Поне днес ми бе измислил по-здравословен прякор.
— О! — промълви Алисия и слънчевата й усмивка малко помръкна. — Тя току-що излезе.
— Сигурно се шегуваш! — възкликнах. Как можеше късметът така да ни изневерява? — Значи е напуснала хотела?
— Не, все още е отседнала в „Кадифения апартамент“. Мисля, че просто излезе на покупки. Но… — Алисия доби смутено изражение. — Май че, ъъ… развалих изненадата.
— О? — възкликнах много внимателно с въпросителна интонация, за да сподели подробностите.
Усетих как ръката на Ейдриън ме стисна по-силно, ала в това нямаше нищо романтично.
— Не можах да се сдържа. Казах й, че много скоро може да има неочаквани посетители. Желани посетители — додаде момичето. — Исках да съм сигурна, че няма да се забави.
— Много мило от твоя страна — рече Ейдриън.
Усмивката му изглеждаше не по-малко скована от моята.
В желанието си да ни „помогне“, Алисия навярно бе съсипала всичко.
Къде да вървим сега? Бях спасена от необходимостта да взема незабавно решение от жена на средна възраст, която пристъпи през вратата.
— Здравейте — обърна се тя към Алисия. — Бих искала да получа информация за условията, ако организирам сватбено тържество тук. За племенницата ми.
— Разбира се — отвърна Алисия, докато погледът й прескачаше помежду ни. Изглеждаше малко шашната на кого първо да помогне и аз побързах да се намеся.
— Хей, след като сме тук, може ли отново да огледаме апартамента „Бъни“? Не спираме да си говорим за него.
Алисия се намръщи.
— Мислех, че ще отпътувате към крайбрежието за годишнината си.
— Така бяхме решили — включи се Ейдриън. — Но миналата нощ Тейлър пак се сети за Котънтейл12 и се замислихме дали все пак да не дойдем тук.
Трябваше да му призная, че много бързо влезе в тон с историята, която бях измислила. Разбира се, човек би си помислил, че поне ще помни името на несъществуващия заек, който той бе измислил.
— Хопър — поправих го.
— Свободен ли е апартамента „Бъни“? — поинтересува се той. — Ще му хвърлим един бърз поглед, докато обслужвате клиентката.
Алисия се поколеба за миг, преди да ни връчи ключовете.
— Разбира се. Повикайте ме, ако имате някакви въпроси.
Взех ключовете и последвах Ейдриън нагоре по стълбите.
Зад нас чух жената да пита дали ще може да се издигне палатка в задния двор и какво количество топли блюда могат да се приготвят, без риск от пожар.
— Нека отгатна. Искаш да претърсиш „Кадифения апартамент“ — рече Ейдриън, след като се озовахме на втория етаж и далеч от любопитни уши.
Възнаградих го с усмивка, задето бе отгатнал плана ми.
— Да. Много добра идея, нали? Надявам се, че Алисия ще е заета още известно време.
— Можех просто да й въздействам с внушение — напомни ми той.
— И без това вече използва твърде много от магията на духа.
Открих „Кадифения апартамент“ и пъхнах ключа в ключалката, надявайки се Алисия да ни е дала своя универсален ключ, а не конкретно за апартамента „Бъни“. Когато последния път ни развеждаше, тя бе използвала само един ключ. Прищракването бе доказателство, че имахме късмет и днес не се налагаше да използвам химикали за разтопяване на метал.