— Виж ти — Сайер прикова в Муде сивите си очи. — Това се казва качествено обслужване.
— Ами как иначе — продължи да се усмихва Муде. — Нали работим за „Шел“.
След две минути в бензиностанцията дойде девойката на име Турил.
— Тук е доста спокойно. Особено вечерно време. Спомням си го — разпалено заяви тя. — Зареди дизел и си купи кока-кола.
— Само това ли?
— А, и акумулатор. Зачете се във вестниците, но не си купи.
— Значи е останал тук няколко минути?
— Да, но не каза нищо. Само пообиколи.
— В колко часа излезе от бензиностанцията? Можете ли да се сетите?
— Не — провлачено отвърна тя. — Вероятно към осем и половина.
— Видяхте ли колата му, когато потегли?
— Да. Май в таксито му се качи клиент, защото лампичката за „свободно“ угасна, когато тръгна оттук.
— Клиент? Тук? Накъде пое таксито? Към града?
— Не, зави наляво, към Ранскуг.
— Тоест към Витемуен — намръщи се Сайер.
— Да.
Той погледна сериозно младата Турил.
— Сигурна ли сте, че е тръгнал наляво? А не надясно, към града?
— Ама разбира се. Нали видях мигача — Турил го погледна с бистрите си очи. — Сто процента съм сигурна.
Проклятие, помисли си Сайер. Излезе от бензиностанцията и се загледа в бистрото на Айнар отсреща. Ами ако Колдинг умишлено се е забавил в „Шел“, за да види дали Пуна няма да се появи отново на пътя? Вероятно индийката се е загнездила в ума му, още повече, че е била сама и напълно безпомощна. Пуна е слязла по стълбите, дърпайки куфара си, Колдинг е потеглил след нея и пак я е качил. А в багажника на таксито е имал акумулатор. Или Турил се беше объркала? Неговата дума срещу нейната.
Непрекъснато се появяваха подобни разминавания. Турил обаче нямаше причина да крие нещо. Колдинг е седял в топлата кола е Пуна на задната седалка. Гледал я е в огледалото. Колдинг е млад, попаднал в оковите на брака, има бебе, което непрекъснато му пили нервите е плача си, разсъждаваше Сайер. Изтощен до краен предел, изваден от равновесие. Въпреки всички призиви по медиите не се бе обадил в полицията. Сайер шофираше бавно към къщи. Картините в главата му се меняха. Зачервените очи на Колдинг. Неспокойните му ръце, опипващи апарата за разваляне на пари. Хилав като сопа. Но щом е имал акумулатор, не са му били нужни мускули.
Линда изнесе от мазето купчина стари вестници. Седна на кухненската маса и започна бавно да ги разлиства. Журналистите бяха изписали много страници за убийството във Витемуен. Извади ножица и се зае да изрязва. Изобилстваше със снимки на полицаи, но нито една на Якоб. Лицето му вече се размиваше в паметта ѝ, но тя помнеше гласа и очите му.
Смущаваше я случката с колата на Йоран. При спомена за червения автомобил изпитваше лек страх. Все още не събираше смелост да се обади на Якоб. Онова, което ѝ се струваше случайно съвпадение, би могло да се окаже важно. Защо просто не звънне на посочения номер и не каже: най-вероятно съм видяла фолксваген „Голф“. И само толкова, без излишна категоричност. Така поне разследващите щяха да изключат другите марки автомобили. Нямаше да търсят червено волво или червен мерцедес. Ножицата режеше хартията. Линда събра стабилна купчина статии и снимки. Подреди ги в хронологичен ред и ги прибра в найлонов джоб. За миг се изкуши да подчертае няколко изречения: „Свидетел на велосипед твърди, че на местопрестъплението е видял двама души — най-вероятно убиеца и жертвата.“ Или: „Нов свидетел по случая «Елвеста». Но Линда не беше толкова инфантилна. Отиде в хола и седна до телефона с визитката на Якоб в ръка. Погали бузата си с нея, помириса я и протегна устни. Целуна кокетно името му три пъти. Няма значение какво правиш, докато си сам. Доста примамлива мисъл, впрочем. Линда набра номера му. Отговори той. Девойката се разтрепери и впрегна всичките си сили, за да звучи уравновесено и овладяно — нещо изцяло чуждо на темперамента ѝ. Постара се да не е многословна. Беше решила да каже само това: автомобилът вероятно е фолксваген «Голф». Якоб обаче не се задоволи с изявлението. А Линда, неподготвена за подобен развой на разговора, изгуби контрол. Но как да се откаже и да затвори, като по този начин щеше да изгуби Якоб завинаги?
— Познаваш ли някой, който кара червен «Голф»? — попита той.
Тя бързо си възвърна самообладанието:
— Не.
— А виждала ли си такава кола в Елвеста?
— Възможно е. Но едва ли е на мой близък приятел.