Съдържателят извади металната кошница с пържени картофи от врящото олио.
— Как ли пък не. Тя се е домъкнала тук с огромния си куфар, аз съм я метнал в колата, закарал съм я във Витемуен, направил съм я на кайма, офейкал съм оттам и веднага съм се заловил да пека пържоли. Нищо работа!
Той подсмръкна.
— Според мен е старият Гюнвал — обади се Макарона. — Живее точно до местопрестъплението и е вдовец, откакто се помни. Видял е как жена в индийско сари върви по пътя и се е втурнал след нея с изваден инструмент.
Шегата му отприщи дружен смях. Айнар поклати глава.
— Не беше облечена в сари, а в костюм с панталон. Тъмносин или синьозелен. Убиецът сигурно не е от селото.
— Да, защото ние сме по-добри от останалите, разбира се — подхвърли Франк. — Аз лично съм убеден, че убиецът е тукашен. В селото живеят няколко хиляди души. Бъдете сигурни, че разследващите ще търсят тук.
— Аз казвам, че го е направил Муде — намеси се Айнар. — Стоял е в бензиностанцията и си е гледал счетоводството. Видял е как жената излиза от заведението му. Метнал се е в сааба и право след нея.
— Моята кола е бяла — обори го спокойно Муде. — А я по онова време на смяна беше Турил. Аз ходих на боулинг в Ранскуг.
— Наистина ли си се сдобил със собствена топка? — попита го Айнар.
— Абсолютно! — въодушеви се Макарона. — И то не каква да е. Прозрачна като от стъкло. Тежи четирийсет килограма, а в центъра ѝ има малък черен скорпион. Нали Муде се пише Скорпио на таблото с резултата.
— Ама че си фукльо! — подвикна франк.
Изгавриха се с Муде по всички правила. Шегите им обаче не го засегнаха. Той умееше да играе отлично боулинг и бе постигнал личен рекорд от двеста и трийсет точки.
Айнар се ухили.
— Не знаем дали колата наистина е била червена. Някакъв глупак е видял такава кола и си е втълпил, че е видял фолксваген «Голф».
— Да, ама глупакът е от Елвеста, защото плъзнаха слухове за Йоран — отбеляза Франк.
— Сигурно е вечната велосипедистка — предположи Макарона. — Принцесата с блестящите очи и светлорусата коса. Нали преди няколко дни се взираше в колата на Йоран. Той даже я попита какво зяпа.
— Линда Карлинг?
— Точно тя. Линда, дето винаги е на промоция. Проклетницата се е обадила в полицията. Обзалагам се, че е тя.
Умълчаха се, докато отпиваха от халбите си. Франк си сви цигара, а Айнар поръси пържените картофи с подправки и му занесе чинията.
— Какво казва Йоран по въпроса?
Франк затвори запалката «Зипо» и подуши храната.
— Йоран не се притеснява, защото полицията разпитва всички, не само него.
— Сетих се нещо — намеси се Муде. — Йоран дойде в заведението в деня, когато е била убита индийката. Не, на следващия ден. Лицето му беше издраскано.
— Сигурно Ула го е подредила така — засмя се франк. — Става по-зла от котка.
— Не думай. Питам се дали полицаите са забелязали раните.
— Отдавна са зараснали — отвърна Айнар. — Е, почти, де.
— Дори сега да не се забелязват, хората вече са ги видели — възрази Макарона.
Франк го погледна сурово.
— Значи, ако дойдат при теб и те подложат на кръстосан разпит, няма да пропуснеш драскотините, така ли?
— Няма да им го кажа, разбира се. Да не съм идиот.
— И защо да не спомене драскотините? — тихо се осведоми Муде. — Макарон, да не би да се опасяваш, че Йоран с убиецът?
— Не, не, разбира се.
— Защо тогава да не споменаваме белезите пред полицията?
— За да му спестим неприятностите. Тази следа няма да доведе до нищо.
Вратата се затръшна. Влезе Йоран с кучето си. На масата настъпи мълчание. По лицата на мъжете се изписа вина. Йоран ги огледа спокойно.
— Кучето — обади се Айнар. — Остави го навън.
— Не може ли да легне под масата?
Йоран издърпа един стол. Чу се скърцане.
— Не, кучетата нямат място в заведението — настоя Айнар.
Йоран се изправи неохотно и излезе. Завърза кучето за парапета и се върна. Айнар му наля халба бира.
— Пий бира, докато още можеш — пошегува се Макарона.
— Да, защото съвсем скоро ще ме тикнат в пандиза. Не, положението не е толкова сериозно. Искаха само да разберат къде съм бил в деня на убийството. Записаха някои неща и си тръгнаха. Не съм единственият с червея на кола в Елвеста. В близко бъдеще ще им се отвори доста работа.
— Да. Аз поне имам алиби — изсумтя Франк. — Тогава ходих на кино. Дори си запазих билета. За нищо на света няма да го изхвърля. На правосъдието не може да се разчита. Колко невинни хора осъждат.
— В повечето случаи все пак залавят истинския виновник — отбеляза Макарона.