Сара го чакаше на дивана с кана кафе. Колберг лежеше в краката ѝ. Сънуваше нещо, вероятно как ловува, защото лапите му правеха странни движения, все едно тича с бясна скорост. Сайер се питаше дали кучетата изпитват същото кошмарно усещане насън, че не помръдват, макар да бягат.
— Никога няма да порасне — замислено отбеляза той. — Ще си остане същото незряло кутре.
— Значи е преживял нещо в детските си години — засмя се Сара и му наля кафе. — Какво знаеш за първите седмици на Колберг?
— Бил е доста муден. Стигал последен до купата с храна. Другите палета от котилото го потискали. Бяха общо тринайсет кученца.
— В такъв случай страда от липса на внимание. Взел си кутрето, което никой не би избрал.
Сайер сякаш не чу последното ѝ изречение.
— Обаче впоследствие му посветих цялото си свободно време. Този дефицит се преодолява, нали?
— Тези неща никога не се преодоляват.
Изгасиха лампите. Свещта върху масата разпръскваше мрака. Сайер мислеше за Пуна.
— Защо е обезобразил лицето ѝ? — недоумяваше той. — Какво означава това?
— Нямам представа.
— Вероятно изразява някаква емоция?
— Може би е смятал, че е грозна.
— Кое те кара да мислиш така? — изгледа я смаяно Сайер.
— Не е изключено схемата да е съвсем проста: „Колко си противна“, минава му през ум, тази мисъл отключва гнева му и той се разбеснява. — Сара отпи от кафето. — Според теб какво изпитва сега убиецът? Отчаян ли е от постъпката си?
— Не непременно. Иска ми се да е така.
— Толкова си принципен — усмихна се тя. — Очакваш разкаяние.
— В този случай разкаянието е задължително. Когато го заловим обаче, първо ще се мъчи да оцелее в новосъздалата се ситуация. Ще се оправдава, ще се защитава. Това, впрочем, си е негово право.
Сара стана от дивана и седна на пода до Колберг. Започна да го чеше по гърба. Сайер видя как едрото куче се полюшва доволно в ръцете ѝ.
— Има някакво топче под козината — внезапно откри тя. — Ето тук. На гърба.
Сайер я погледна въпросително.
— Няколко са. Три-четири топчета. Забелязал ли си ги, Конрад?
— Не — тихо отвърна той.
— Трябва да го заведеш на ветеринар.
По иначе спокойното ѝ лице се изписа тревожно изражение.
— Освен това Колберг се намира във възраст, когато се появяват разни заболявания — продължи Сара. — А за куче с неговите размери… Всъщност на колко години е?
— На десет.
Сайер не помръдна от дивана. Не искаше да пипа топчетата. Страхът го заля като студена вода. Изправи се, макар и неохотно, и разроши гъстата козина с пръсти.
— Ще се обадя на лекаря утре сутринта.
Отново седна и взе пакет тютюн, за да си свие цигара. На ден си позволяваше едно уиски и една цигара. Сара го погледна нежно.
— Ти си изключително самодисциплиниран мъж.
Сайер се затвори в себе си. Избяга от проблема е Колберг и потъна в други мисли. Сара забеляза отдалечаването в очите му.
— В този район почти не минават автомобили от други населени места — отбеляза той.
— Къде си сега? — обърка се Сара.
— В Елвеста. Вероятността той да е от селото е огромна.
— Това е добре за вас. В Елвеста едва ли живеят много хора?
— Над две хиляди.
— Искаш ли да запазя час при ветеринаря? Мога и аз да заведа Колберг на лекар. Напоследък си доста зает.
Сайер запали дебела цигара.
— В нея има тютюн за две малки — подкачи го тя.
— Сигурно са кисти. Пълни с вода.
Сара долови притеснението в гласа му. Сайер се опитваше да изтласка страха. Беше сигурна, че топчетата не са пълни с вода.
— Трябва да го прегледа лекар. Затруднява се по стълбите.
— Мен ако питат, убиецът е един от разпитаните — отново се отплесна Сайер.
Сара поклати леко глава. Продължи да милва Колберг по гърба. Кучето ѝ се виждаше изнемощяло. Сайер обаче отказваше да го приеме. В челото му се бе врязала дълбока бръчка. Тези топчета в тялото на Колберг му навяваха спомени и той се затвори във вътрешния си свят, без да допуска там Сара.
— Струва ми се отслабнал. Откога не си го теглил?
— Тежи седемдесет килограма — заяви Сайер с нетърпящ възражения тон.
— Ще донеса везната от банята.