Фразите се сипеха като зърна от градушка. Сайер се мъчеше да спечели малко време, за да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да освободи гласните си струни. Постепенно осъзна какво му казваше ветеринарят. Сайер не можеше да си представи да живее без кучето. Безсловесните им диалози. Черният поглед. Миризмата на мокра козина. Топлината от муцуната му, когато отпуска тежката си глава върху краката на стопанина си.
Ветеринарят мълчеше. Колберг се бе проснал с цялата си дължина върху масата.
— Не е нужно да решите веднага — успокои го лекарят. — Приберете се вкъщи и го обсъдете със себе си и с кучето. Ще ми съобщите по-късно. И нека все пак да отбележа: това не е същинско решение, а избор между две злини. Случва се.
Сайер погали Колберг по корема.
— Опирайки се на практиката си, бихте ли ми казали колко често подобни тумори се оказват злокачествени?
— Въпросът е дали кучето ще издържи на натоварването.
— Колберг винаги е бил силен — заяви Сайер с непреклонността на малко дете.
— Както вече споменах, съветвам ви да не бързате. Туморите не са от вчера.
Сайер излезе от кабинета с кучето и се качи в колата. „Туморите не са от вчера.“ Съзираше някакъв укор в тези думи. Нима бе толкова погълнат от работата си, че не се грижеше за близките си? Защо не забеляза туморите? Гнетеше го ужасно чувство за вина. Поседя в колата, за да дойде на себе си. После бавно потегли към дома си. Чии интереси защитавам, ако поискам от ветеринаря да извърши операцията? На Колберг или моите? Нима човек няма правото да направи всичко, за да удължи живота на любимите си същества? Или от мен се очаква да пренебрегна неговите желания и да го третирам като куче, каквото всъщност е? Или пък да избера най-доброто за него, без да мисля за себе си? Сайер се чувстваше обичан от оръфаното си куче. Макар да знаеше, че животните не изпитват обич. Сам бе приписал тази емоция на домашния си любимец. Обич не, но всеотдайност? Да, Сайер виждаше тази всеотдайност всеки път, когато влизаше в апартамента и цялото тяло на Колберг, покрито със сплъстена козина, се разтреперваше от радост. Познатата бдителност, нетърпение, кучешкото му сърце, което биеше само за Сайер. Продължаваше да бие въпреки болестта Сайер погледна в огледалото за обратно виждане. Колберг не мърдаше.
— Какво ти подсказва сърцето?
— Ясно е като бял ден: готов съм да го подложа на какво ли не, ако така ще удължа живота му с няколко години — мрачно отговори той.
— Тогава кажи на лекаря да го оперира — простичко го посъветва тя. — И дръж на решението си независимо от изхода.
— Значи да се съобразя със собствените си желания и потребности? — глуповато попита той.
— Да, точно така. Колберг е твоето куче. Решенията вземаш ти.
Сайер се обади на ветеринаря. Докато слушаше гласа му, се мъчеше да разбере по интонацията дали одобрява решението. Доколкото успя да прецени, лекарят остана доволен. Насрочиха деня на операцията. Сайер коленича до кучето и започна да сресва с четка дългата му козина. Решеше го с продължителни движения. Напипваше туморите съвсем лесно. Глождеше го вина, задето не ги бе усетил по-рано. Сара му се усмихна утешително.
— Колберг няма представа, че те измъчва гузна съвест. Обича да го решеш. Обича теб. В момента се чувства добре: има любвеобилен стопанин, който не се уморява да реше козината му. Няма защо да го съжаляваш.
— Не го съжалявам. Жал ми е за самия мен — прошепна той.
Въпреки настойчивите опити да се свърже с Карен, Линда така и не успя. Майката отговаряше с неизменното „В момента Карен не си е вкъщи“ или „Току-що излезе. Не зная кога ще се прибере.“ Тук ставаше нещо странно. Линда изпитваше силна тревога. Двете с Карен дружаха, откакто се помнеха. Сега обаче приятелката ѝ я отбягваше и предпочиташе компанията на Ула, на Макарона и на останалите в бистрото на Айнар. Объркана и изплашена, Линда се мъчеше да запази последните останки от самообладанието си. Забелязваше как хората непрекъснато я гледат с неприязън. Къде сбърка? Никой не я упрекна, когато разказа за червената кола, която видя във Витемуен. Обаче всички сметнаха, че е прекалила, споменавайки пред полицията името на Йоран. Сякаш разследващите нямаше да разпитат всички собственици на червени автомобили в Елвеста и без нейните показания! А после така или иначе щяха да разберат, че Йоран е минал покрай местопрестъплението по времето на извършването му. Йоран сам се оплете и сега риташе отчаяно, за да се измъкне. Ако е невинен, няма от какво да се бои. Той постъпи глупаво, като излъга полицията, прецени Линда. Сам си е виновен. Докато скучаеше, Линда се опитваше да скрои план как да пресрещне някъде Якоб. Два пъти ходи до града. Намери жилищната кооперация на улица „Недре Стургате“. Той живееше на третия етаж. Линда дълго се взира в прозорците на апартамента му. На перваза имаше малка статуя, но от такова разстояние девойката не можеше да я види, а не посмя да вземе бинокъла на майка си. Момиче, загледано в прозорец на жилищна сграда, не би събудило подозрения, но същото момиче с бинокъл в ръка вече ставаше прекалено. Статуята ѝ напомняше на гола женска фигура. Това никак не ѝ хареса. Слънцето огряваше прозореца и лъчите му обливаха в светлина бялата лъскава статуя. Линда, разбира се, остана смъртно обидена от реакцията на Якоб, когато му се обади заради мъжа в градината. На майка си не каза нищо за случката. И без това отношенията им ставаха все по-обтегнати, а онази вечер изражението на майка ѝ ясно подсказваше какво мисли: дъщеря ѝ е отишла твърде далеч в показанията си. Скараха се, а Линда ѝ изкрещя: