— Нямам такава.
— Ще ти помогна да си я избистриш.
— С каква цел? — поколеба се Йоран. — Тя ще бъде плод на въображението ми.
— Да проверим дали не съвпада с находките ни.
— Невъзможно е. Не съм я убил!
— Ако ми споделиш представата си, ще спиш по-спокойно. Да не би да се страхуваш?
Йоран зарови лице в шепите си. Настъпи мълчание.
— Ходил ли си в дома на Линда Карлинг? — изненадващо попита Сайер.
— Какво? Не. Защо ми е да го правя?
— Нали си много възмутен от решението ѝ да спомене името ти пред полицаите?
— Възмутен? Направо съм бесен.
— Затова ли отиде да я сплашиш?
— Нямам представа къде живее — смаяно го погледна Йоран.
Вратата се отвори. Двамата събеседници подскочиха. Влезе Скаре.
— Търсят те по телефона.
— Дано да е важно — изсумтя Сайер.
Погледна Йоран и излезе.
— Сара ли е? Да не би Колберг да се е изправил?
— Не, Уле Гюнвал е. Иска да говори единствено с теб.
Сайер влезе в кабинета и грабна слушалката, без да сяда.
— Обажда се Уле Гюнвал от Елвеста. Живея във Витемуен.
— Сещам се.
— Вероятно съм закъснял, но имам информация за убийството.
— Слушам ви — нетърпеливо отговори Сайер.
Скаре стоеше като на тръни.
— Арестували сте Йоран Сетер — разтревожено продължи Гюнвал. — Не сте задържали когото трябва.
— А вие откъде знаете кого трябва да задържим?
— Аз се обадих за онзи куфар, но пропуснах да спомена една подробност. Човекът, който го изхвърли в Нуреван, не беше Йоран.
— Нима сте го разпознали? — разшири очи от изненада Сайер.
— Най-добре елате при мен.
Сайер погледна Скаре:
— Ще отидем с „Голф“-а ти.
— Няма да стане — унило отвърна младият полицай. — Снощи някой е спукал и четирите му гуми. Намерих ги раздрани с нож.
— Мислех, че живееш в безопасен квартал?
— И аз така си мислех. Сигурно са го направили някакви хлапета.
— За какво мислиш? — попита Сайер, докато пътуваха.
Понеже не харесваше патрулната, предостави шофирането на Скаре.
— Йоран е невинен, нали?
— Ще поживеем — ще видим.
— Защо му е на възрастен човек да си измисля подобна история?
— Всеки може да сгреши.
— Включително и ти. Замислял ли си се за това?
— Неведнъж.
— Предубеден ли си към хора, които се занимават с бодибилдинг? — спокойно попита Скаре.
— Не, но заниманията им събуждат у мен доста въпроси.
— Въпроси значи. Нима това не са предразсъдъци?
Сайер не отговори веднага.
— Усилените тренировки години наред създават своеобразно натрупване, нали? — подхвана накрая той. — Вдигаш все по-големи тежести. Рано или късно възниква потребността да се освободиш. Но освобождението така и не настъпва. Тежестите продължават да се увеличават. Бих се побъркал от такъв режим.
— Мм — усмихна се Скаре. — Но щеше и да заякнеш.
След деветнайсет минути свиха пред бакалията на Гюнвал. Старецът тъкмо нареждаше зърнена закуска, когато видя колата им през прозореца. Раменете му се отпуснаха още по-надолу. В походката на двамата полицаи съзря нещо съдбоносно. Остра болка, предвестник на мигренозен пристъп, прободе слепоочията му.
— Ужасно съжалявам — смотолеви той едва доловимо. — Трябваше да се обадя по-рано. Просто останах много объркан. Не допускам нито Айнар, нито Йоран да са способни на подобно нещо. Затова се поколебах как да постъпя.
— Айнар Сюнде?
— Да — Гюнвал прехапа устни. — Познах и него, и колата. Зелен форд „Сиера“.
— Нали сте го видели по тъмно?
— Смрачаваше се, но го видях ясно. Не се съмнявам, че беше той. За жалост.
— Имате ли проблеми със зрението? — Сайер кимна към дебелите стъкла на очилата му.
— Не и когато ги нося.
Сайер положи усилие, за да запази спокойствие.
— Ще ми се да бяхте ни съобщили това още миналия път.
Гюнвал си избърса челото.
— Никой не бива да узнае, че го научавате от мен — прошепна той.
— Това не мога да ви го обещая — отсече Сайер. — Разбирам тревогата ви, но независимо дали ви харесва, или не, вие сте важен свидетел по случая.
— Хората те гледат враждебно, ако издадеш нещо. Вижте клетата Линда. Вече никой не разговаря с нея.
— Ако Йоран или Айнар, или и двамата са причинили смъртта на невинната жена, според вас жителите на селото няма ли да искат виновниците да си получат наказанието?