— Става въпрос за момчето, капитане. — Пъркинс се приближи до Французина, който тъкмо слизаше по въжетата на предната мачта. — Момчето, което не е момче — допълни шепнешком той.
— Какво иска пък сега? Може би вана и топла храна? Или представяне в царския двор?
— Иска вас.
Пиратът се подсмихна.
— Човек може само да желае подобно нещо, Пъркинс.
Младият мъж извика някаква заповед към един от членовете на екипажа и трепна, след като скочи на палубата.
— Отново сте си наранил рамото.
— Дреболия. — Французина погледна намръщено своя помощник. — Какво иска моят пленник от мен?
— Не ми каза. Но може би първо шъ е по-добре да съ видите с един човек на име Фрейзиър, който таман пристигна от Лондон. Рече, че го изпратил някакъв бижутер от „Братя Париш“ и че носел важна информация. Свързано с диаманти — додаде морякът.
— Покани го на кораба.
Разговорът се водеше между две навити на руло въжета и купчина разкъсани платна. Французина нямаше доверие на своя посетител, мургав мъж, който като че ли се интересуваше повече от „Циганката“, отколкото от дискусията.
— Споменал сте за някакви диаманти.
Лондончанинът измъкна от ботуша си нож и започна да си играе със сребърната му кания.
— Чух, че търсите хубави камъни. Много специални.
— Възможно е.
— Тогава аз имам онова, което търсите. Диаманти, каквито никога досега не сте виждали.
Французина присви очи.
— Кога мога да ги видя?
Вдигане на рамене.
— Може би утре. Може би идната седмица. Въпросът е доста… деликатен.
— По дяволите деликатността. Имате ли скъпоценности за продажба или нямате?
— Няма защо да се ядосвате. Нали съм дошъл тук? Ще ви уведомим, когато са готови да бъдат показани. Но заплащането е в злато в момента на продажбата. — Погледът му стана суров. — И никакви въпроси, ясно ли е?
— Ще се уверите, че плащам по-добре от който и да е друг. И не ме интересува много кой е бил последният собственик на камъните.
— В такъв случай ще бъде истинско удоволствие да въртим бизнес с вас. — Фрейзиър се изправи и прибра ножа в ботуша си. — Ще ви съобщя, когато дойде време да се срещнем.
— Аз съм зает човек. Откъде ще разбера кога да ви очаквам?
Посетителят се усмихна.
— Няма да разберете. Между другото, изглежда, че държите здраво юздите на вашия екипаж, капитане.
Французинът се намръщи; той също бе чул приглушените викове от другия край на палубата. Погледна натам и видя, че половината му хора се бяха струпали край стълбата, водеща до неговата кабина.
— Или може би имате проблем с някой от човешкия си товар? — Лондончанинът присви очи. — Може би това е слабоватият юноша с червеникави коси, яхнал най-хубавият кон, който е виждан някога по тези бедни места?
— Какво имате предвид?
— Какво имам предвид ли? Че неотдавна са видели в Лондон млад джентълмен, отговарящ на това описание, който опитвал да продаде най-прекрасния розов диамант на света. Любопитно, не мислите ли?
Пиратът се облегна на перилото на палубата.
— Именно любопитството убило котката от вашата английска приказка, n’est-ce pas6? По-добре не я забравяйте.
Тъй като виковете се засилиха, Фрейзиър се приготви да си тръгва.
— Само не се забърквайте със съдията заради убийство — присви устни той. — Или противоестествени деяния.
Намръщен, Французина изпрати с поглед своя посетител, който прекоси наперено палубата. Нещо в този човек го дразнеше, но ако предложението му беше истинско, то можеше да се окаже от изключителна важност. Трябваше да планира внимателно действията си.
Но първо трябваше да се справи с една викаща, непослушна англичанка.
Щом видяха, че капитанът им се приближава до своята кабина, хората му побързаха да се разпръснат.
— Какво става тук, дявол да го вземе? — изръмжа той.
— Момчето, капитане — отвърна услужливо някой. — Шъ му дръпнете още един бой, нали?
Пиратът се намръщи още по-заплашително.
— Гледай си твойта работа!
— Да, капитане.
Пред самата каюта виковете бяха оглушителни. Французина отвори вратата.
— Престани да крещиш!
— Крайно време беше да се появиш!
Младият мъж не й обърна внимание. Погледна към коняря и посочи към изхода.
— Вън.
— Ама, само чуйте какво…
— Не поставяй на изпитание търпението ми, старче — озъби се Французина.
— Върви, Фрогет. Аз не се страхувам от тази змия.
Възрастният човек погледна двамата ухилени моряци, които чакаха да отведат.
— Сигурен ли си, ъъ, Джеремая?