— Какво е направила?
Торн се обърна откъм тясното походно легло, скрито на тавана; изражението му бе буреносно. Готвеше се да легне за няколко часа — имаше голяма нужда от този сън — когато Джеймс Харингтън дойде да го потърси през тайния проход.
— Накара Хелена Марчмънт да побегне през глава, ето какво. И трябва да кажа, че никога досега не съм виждал извършването на по-съвършени бойни маневри.
— Графинята позна ли я? Ако я е познала, още призори историята ще се е разчула из цял Лондон.
— Струва ми се, че подобна вероятност няма. Твоята лейди Деламиър бе прикрила прекрасно чертите си под голямо боне и пласт сажди. Изглеждаше истинска повлекана.
Девлин се намръщи.
— Тя не е „моята лейди Деламиър“.
— Така ли?
— Не! — поклати глава младият мъж. — И ако се разбере за това, репутацията й ще бъде съсипана.
— Оставям на теб да й го кажеш; аз лично не държа да имам още едно спречкване. Не и след като едва се отървах от ноктите на Хелена.
Торн се ухили широко.
— Истинска хищница, нали?
— Бях готов да се закълна, че аз съм заек, а тя ме оглежда и взема мярката на козината ми.
— О, не козината ти я е интересувала — отвърна цинично графът.
Херингтън се засмя печално.
— Осмелявам се да се съглася с това твърдение. — Погледна към изцапаните с кал ботуши на своя събеседник. — Бил си в Дувър, нали?
— В Дувър и на още пет-шест други места. Никъде обаче нямах късмет. Изглежда никой не знае нищо за съмнителната група хора, наречена „Аврора“1, която се кълне да създаде нова зора със завръщането на власт на Наполеон.
— Какво възнамеряваш да правиш отсега нататък? Нищо, което да въвлече децата, надявам се. Те са смели симпатяги и не бих искал да им се случи нещо лошо.
— Ще се погрижа да не им се случи. — Девлин свали жакета си с движение на раменете. — Междувременно, струва ми се, ще трябва да дам урок на онази беладжийка горе.
— Алексис ли имаш предвид? — попита невинно Херингтън.
— Не, не Алексис. — Торн сви челюсти и устата му образува права линия. При това движение малкият сребърен белег изпъкна още по-силно. — Говорех за Индия Деламиър, разбира се.
Когато няколко минути по-късно Торн влезе в библиотеката, сребристите му очи изпускаха огън и жупел, а устните му бяха здраво стиснати. Индия стоеше в люлеещия се стол, а лицето й бе обляно със сълзи от смях. Бе успяла да поправи част от хаоса в помещението, но по килима все още проблясваха парченца стъкло.
— Постъпила си глупаво, че си станала от леглото — заяви рязко младият мъж. — Остави това и се качвай горе.
Лейди Деламиър обърна глава.
— Дори постъпката ми да е глупава, именно тя ви спаси от една доста неделикатна сцена, милорд. — Присви устни. — Освен, разбира се, ако предложението на лейди Марчмънт не ти е допаднало. В такъв случай се извинявам, че прекъснах една така прекрасна възможност за прелъстяване.
— Не бъди смешна — озъби се Торн. — Радвам се, че се намеси, но не би трябвало да го правиш с риск за здравето си. Нито пък с цената на твоята собствена репутация. Хелена Марчмънт щеше да разпространи случилото се из цял Лондон, ако при тази ситуация не би изглеждала като пълна глупачка.
— Мисля, че наистина си е такава. Колкото до мен, няма причина за притеснения. Лекарят ти свърши чудесна работа. — Младата жена докосна замислено хълбока си. — Бих забравила напълно за раната си, ако не беше лекото опъване, когато се движа прекалено бързо. Виждаш ли? — Изправи се внезапно, очевидно за да демонстрира казаното. — Що се отнася до моята репутация…
При рязкото движение обаче полата й се закачи на железните пръчки край камината. Полученият отпор я накара да изгуби равновесие и тя се олюля. За част от секундата ръцете на Торн вече я обгръщаха и той я притисна към гърдите си.
Прегръдката му стана по-силна, а сребристите му очи изгаряха лицето й.
— Казвахте нещо за репутацията си, миледи?
10
Пръстите на младия мъж се плъзнаха бавно в косите й и освободиха златисточервеникавите къдрици от старото боне.
— Малко глупаче — прошепна дрезгаво във врата й той. — Никога ли не ти идва наум, че някой път може да се провалиш?
— Никога — излъга Индия; усещаше в собствените си гърди ударите на сърцето му и топлината на кожата му. Замаяна от желанието, което струеше във всяко ъгълче на тялото й, вдигна ръка. — А сега може да ме пуснеш да си вървя. Достатъчно се възстанових.