— Така че да разбера, нали?
— Надявам се. Но ще трябва да Ви припомня…
— Нито дума никому. Да, знам. Несигурността на част от хората Ви е много лош симптом. Трябва да знаете, че тези неща не могат да се скрият.
— Вие живеете с тайната.
— Разбира се. И каква е настоящата тайна?
— Има… или най-малкото може да се направи защита срещу атомната бомба.
— И това е тайна? По-добре би било да я разгласите на целия свят.
— За Бога, не! Чуйте ме, д-р Блаущайн. Засега всичко е само на хартия. Всичко е на равнище Е=mc^2. Може и да не стане. Би било лошо да се подхранят надежди, които могат да бъдат разбити. От друга страна, ако знаем, че почти имаме защита, може да се появи желание да започнем войната и да победим преди защитата да е напълно завършена.
— Не ми се вярва. Ала въпреки всичко Ви разбирам. Какво представлява тази защита, или вече ми казахте повече, отколкото трябва?
— Не, мога да Ви кажа колкото искам, стига да Ви убедя, че трябва да имаме Ралсън — и то бързо!
— Добре, тогава ми кажете и аз също ще знам тайната. Ще се чувствам като член на Кабинета.
— Ще узнаете много повече. Нека Ви обясня на по-достъпен език. Досега военните разработки напредваха абсолютно еднакво и в нападателните и в отбранителните оръжия. Още от изобретяването на барута ракетите са се считали за нападателни оръжия. Ала нещата се промениха. Средновековният мъж в ризница на кон стана модерен мъж в самоходен танк, а каменният замък се превърна в бетонен бункер.
— Прекрасно. Изяснихте ми. Но с атомната бомба всичко стана по-различно, нали? Трябва да забравите бетона и желязото като защита.
— Добре. Ние не можем да правим все по-дебели и по-дебели стени. Ще свършим достатъчно здравите материали. Така че този вариант отпада. При атомна атака трябва да оставим атомът да ни защити. Ще използваме самата енергия, силовото поле.
— А какво е силово поле — попита внимателно Блаущайн.
— Бих искал да мога да Ви кажа. Засега то е само уравнение, написано на хартия. Трябва така да се канализира енергията, че да създаде стена от нематерия, теоретично. На практика обаче ние не знаем как да го направим.
— Това би била стена, през която нищо не може да премине? Дори и атоми?
— Дори и атомни бомби. Единственото ограничение за силата й ще бъде източникът на енергия, който ще я захранва. Теоретично стената би могла да бъде непроницаема дори за радиация. Гама-лъчите ще се разбиват в нея. Всичко, за което мечтаем, е един екран на произволно място в градовете, практически неконсумиращ енергия. В един момент той ще бъде включен на максимален интензитет за време от порядъка на милисекунда в резултат на късовълновата радиация. Всичко това теоретически е възможно.
— А защо ви трябва Ралсън?
— Защото той е единственият, който може да го осъществи на практика. Това трябва да стане много бързо. В тези дни всяка минута е скъпа. Знаете какво е международното положение. Атомната защита трябва да изпревари атомната война.
— Сигурен ли сте за Ралсън?
— По-сигурен съм в него, отколкото във всеки друг. Човекът е изумителен, д-р Блаущайн. Той винаги е прав. Никой не знае как го прави.
— Може би интуиция? — психиатърът изглеждаше обезпокоен. — Разсъждения, които надминават границите на обикновения човешки капацитет? Това ли е?
— Не претендирам, че знам какво е.
— Оставете ме тогава да говоря с него още веднъж.
— Добре — Грант стана да си върви, но внезапно се досети за нещо. — Трябва да Ви кажа, докторе, че ако не направите нещо, Комисията планира да вземе от Вас д-р Ралсън.
— И да опита при друг психиатър? Ако желаят, нека го направят. Няма да им преча. Но по мое мнение никой, държащ на репутацията си лекар, не би предприел бързо лечение.
— Ние не възнамеряваме да провеждаме по-нататъшни психически лечения. Просто искаме да се върне на работа.
— Тогава, д-р Грант, аз ще се боря. Вие няма да изкопчите нищо от него. Само смъртта му.
— Ние никога не сме изкопчвали нещо от него.
— Но сега имате шанс, нали?
— Надявам се. Но, моля Ви, не обръщайте внимание на това, че казах нещо за вземането на Ралсън.
— Няма. Благодаря за вниманието. Довиждане, д-р Грант.
— Последният път се държах като глупак, нали, докторе? — попита Ралсън. Беше намръщен.
— Искате да кажете, че не вярвате на това, което казахте тогава?
— Вярвам! — гласът на Ралсън леко трепна.
Той се втурна към прозореца, а Блаущайн се облегна в креслото си, за да може да вижда. На прозореца имаше решетки — не можеше да се скочи, а и стъклото беше непробиваемо.