— Да, естествено — потвърди дъщеря му. — Защо?
Той се поколеба, после реши да говори направо.
— Е, исках да ти кажа, че Мики се обърна към мен по повод на едно дело. За убийство. Сигурен е, че клиентът му е невинен и са го накиснали.
Направи пауза, но Мади мълчеше.
— Та чичо ти ме помоли да се заема със случая — продължи той. — Нали разбираш, да потърся доказателства, че са го накиснали. И аз… приех.
Момичето дълго се взира в него.
— Кой е убитият? — попита накрая.
— Една жена. Било е адски жестоко, ужасно.
— Ти казваше, че никога не би могъл да направиш такова нещо.
— Знам, но в този случай си помислих, че ако клиентът на Мики наистина не го е извършил, истинският убиец е на свобода. И това ме измъчва — че такъв човек може да е свободен в същия свят, в който си ти и всички останали. Затова днес отговорих на чичо ти, че ще поема случая. И просто сметнах, че трябва да знаеш.
Тя кимна и откъсна очите си от неговите. Това го нарани повече от следващите и думи.
— Той в затвора ли е?
— Да. Вече от два месеца.
— Тогава е възможно и обратното — с твоя помощ един много лош човек да излезе на свобода в същия свят, в който съм аз и всички останали.
— Не, Мадс, няма да го допусна.
— Но как ще знаеш със сигурност?
— Нищо не може да се знае със сигурност.
Отговорът му я накара да поклати глава.
— Ще си лягам.
И тръгна към стаята си.
— Стига, Мадс, не се дръж така. Дай да го обсъдим.
Чу как вратата на стаята й се затваря и заключва. Остана неподвижен и се замисли. Очакваше вестта за постъпката му да предизвика бурна негативна реакция сред познатите му в правоохранителните органи. Ала не го очакваше от дъщеря си.
Накрая реши, че и на него не му се вечеря.
15
Бош стана рано, за да прегледа записките си и рапортите в журнала на убийството. Изчака и позвъни на Лусия Сото точно в 8.20. Знаеше, че ако не е променила навиците си от времето, когато бяха партньори през последните няколко месеца от неговата кариера в ЛАПУ, тя тъкмо влиза в „Старбъкс“ на Първа улица, на съседната пряка от Дирекция на полицията.
Лусия отговори веднага.
— Сото.
— Здравей, Лусия.
— Какво става, Хари?
Номерът на Бош беше скрит, така че тя или още можеше да познае гласа му, или си спомняше, че само той я нарича Лусия. Всички други я наричаха Люси, Лъки или Лъки Люси7, което не й допадаше много.
— За кафе ли отиваш?
— Познаваш ме. Радвам се да те чуя. Как върви пенсионерският живот?
— Оказа се, че не е много пенсионерски. Ще ми направиш ли една услуга, когато отидеш в службата с латето си?
— Естествено, Хари, какво ти трябва?
— Преди да ти кажа, искам да съм честен с тебе. Занимавам се с един случай по молба на брат ми.
— Адвокатът.
— Да, адвокатът.
— И пак той те представлява в делото ти срещу Управлението.
— Точно така.
Бош зачака. Мина доста време, преди Сото да отговори.
— Добре. Та какво ти трябва?
Той се усмихна. Знаеше, че може да разчита на нея.
— Нямам нужда от помощта ти за конкретния случай, по който работя, обаче чух за един друг, който по някакъв начин може да е свързан с него. Просто искам да получа някаква информация, да разбера за какво се отнася.
Направи пауза, за да й даде възможност да му откаже, но Сото мълчеше. Дотук добре. Бош не се съмняваше, че бившата му партньорка ще му направи тази услуга, ала не желаеше тя да се срамува или да се опасява, че той може да я изложи на някаква опасност в Управлението. Бяха разговаряли само няколко пъти, откакто предната година той излезе от стаята на отдел „Неприключени следствия“, за да не се върне никога. Когато й се обади след Нова година, за да види как е, научи, че вече е станала жертва на последиците от напускането му.
Началникът на отдела и беше определил за партньор ветерана Стенли О’Шонеси. Не можеше да има по-неприятен партньор от Стенли Акото, както му викаха повечето детективи в отдел „Грабежи и убийства“. Акото не полагаше никакви усилия, когато разследваше убийства, затова пък проявяваше огромна активност при обсъждане на проблемите в Управлението и в подаване на жалби срещу други детективи и началници, които според него не го зачитаха. С две думи, човек, парализиран от собствената си неудовлетвореност и разочарование от живота и кариерата си. Затова и партньорите му никога не се задържаха дълго при него, освен ако нямаха избор. Тъй като се намираше на най-долното стъпало в йерархията на СГУ, Сото сигурно щеше да си остане със Стенли Акото докато следващата серия повишения не влееше нова кръв в сектора, при това само ако новоназначеният детектив се окажеше по-нисшестоящ от нея. А почти не съществуваше вероятност за последното, защото тя нямаше и осем години служба. Щеше да влачи Акото на гърба си и си го знаеше. По цял ден работеше по разследванията сама и викаше О’Шонеси единствено тогава, когато уставът изискваше партньорите да излизат по служба заедно.