Помогнах му да отвори предния капак, което не бе никак лесна работа, тъй като бе кошмарно изкривен и смачкан. Но и там не открихме нищо.
— Мамка му, това е адски досадно — изсумтя Греъм.
Отвори шофьорската врата и се просна на седалката. Поседя там за миг и каза:
— Скоростомерът показва осемдесет километра. Не е шофирал прекалено бързо.
После натисна спирачката.
— И спирачките работят.
Завъртя волана.
— Олеле — извика Греъм.
— Какво?
— Върти се прекалено лесно. Колелата въртят ли се?
Отстъпих назад и погледнах.
— Не.
— Това може да е проблемът. Шофираш по шосето с осемдесет километра и пътят извива, така че ти също завиваш, но колелата ти продължават право напред. И се шибваш в парапета.
— Каква е причината?
— Може да са няколко неща.
Греъм се наведе и започна да си играе с жиците под таблото. С дълъг ключ свали болтовете на въздушните възглавници. После забърника с отвертка по волана и извади въздушната възглавница от него.
— Въздушните възглавници не са се надули — отбеляза Греъм, като свали болта на волана и го дръпна здраво, но той не помръдна.
Извади нещо като гумен чук от кутията си с инструменти и халоса волана няколко пъти. Накрая успя да го измъкне.
— Това е странно — каза след минута.
— Какво?
— Виж.
Греъм издърпа тънка пръчка, дълга около тридесет сантиметра. Единият й край беше извит във формата на U. Другият беше назъбен.
— Какво е това? — попитах любопитно.
— Лост за въртене.
— По-малък е, отколкото си мислех.
— Да, защото е само половината от него. А това — извади той подобно парче — е другата половина.
— Счупен ли е?
— Тези неща би трябвало да издържат страхотно напрежение. Никога не съм виждал нещо подобно. Стоманата не се чупи. А тази сякаш е съдрана.
— Трябваше да станеш ченге — казах.
На път към къщи звъннах на Кениън.
— Щатска полиция, Санчес.
Попитах дали Кениън е там.
— Мога да ви свържа с гласовата му поща или да приема съобщението ви — отвърна Санчес със силния си испански акцент. — Освен ако аз не мога да ви помогна с нещо.
Нямах му доверие — не го познавах, дори не го бях виждал. Не знаех кои бяха познатите му.
Помолих го да ме свърже с гласовата поща на Кениън. Оставих съобщение на сержанта да звънне на Джош Гибсън.
После се обадих на Кейт. Съобщи ми, че тъкмо пристигнали във вилата на Сузи и пътуването минало идеално. Сега очевидно й бе по-леко.
— Обадиха ми се от лекарския кабинет — каза тя. — Получили са резултатите от тестовете и всичко е наред.
— Момче ли ще имаме или момиче?
— Помолихме ги да не ни казват, забрави ли?
— А, да.
— Какво става с Кърт?
Обещах да й звънна след няколко минути от друг телефон и й обясних защо.
Плазмената лаборатория бе празна. Сложих пръст на биометричната машина, която изсвири и ме пусна да вляза.
Вероятно някъде из сградата бе изпищяла аларма и Кърт знаеше къде се намирам.
Вдигнах телефона в предния офис, който на времето принадлежеше на Фил Рифкин, и звъннах на Кейт.
— Здрасти — казах. — Не исках да ти звъня от моя кабинет. Не знам дали е безопасно.
— Какво имаш предвид?
— Слушай, сладурче. Мислих много. И тази работа с Кърт… имам предвид, едно е да подслушва телефона ми, но не би направил нищо на колата на Тревър.
— Така ли мислиш?
Кейт бе страхотна актриса и играеше ролята си идеално.
— Да, според мен е така.
— Защо?
— Откачена история. Явно ме терзаят смахнати мисли за конспирации. Щатската полиция провери колата и не откри нищо.
— Мисля, че му дължиш извинение. Ще го видиш на мача довечера, нали? Трябва да му се извиниш.
— Да — изсумтях неохотно. — Но не мога да го направя. Няма да спре да ме тормози.
Не бях готов за извинение. Предположих, че Кейт импровизираше. Смятах, че Кърт никога не би ми повярвал, ако му кажех, че го смятам за невинен. Но бих се изненадал, ако не подслушваше този разговор. А щеше да ми повярва само ако подслушваше тайно разговорите ми.