Вътре имаше няколко инструмента, които бях купил от „Направи си сам“ на път насам, включително фенер и клещи за рязане на метал. Греъм ме бе уверил, че подобни клещи могат да срежат всеки катинар. Наведох се да огледам катинара внимателно и внезапно бях заслепен от ярка светлина.
Вдигнах очи.
Силен фенер сочеше към мен от около шест метра. Усетих див приток на адреналин и страх.
Бях мъртъв.
Заслоних очи с ръка и се изправих. Някакъв инстинкт за оцеляване се събуди дълбоко в мен.
— Хей, къде, по дяволите, беше? — извиках.
— Кой си ти?
Мъжки глас, арабски акцент. Гласът ми се стори познат.
— Не ме ли чухте? — продължих упорито. — Не получихте ли съобщението ми?
— Как се казваш? — настоя арабинът.
— О, за бога, ти си Абдул, нали?
— Да, а ти кой си?
Смъкнах се долу, закачил сака на рамото си.
— Кърт не ти ли каза, че ще дойда? — попитах. — Не ти ли каза, че Кени ще се отбие тази вечер, за да вземе някои неща от шкафа?
Замислих се усърдно, като се опитвах да си припомня малкото име на Уилки. Сетих се почти веднага — как можех да забравя Джеремая?
— Господи — изстенах. — Мислех, че Кърт и Джеремая са уредили въпроса.
— Какво да са уредили?
Лъчът на фенера вече не ме заслепяваше, а бе насочен надолу. Арабинът се приближи.
— Мамка му, позволи ми да използвам телефона ти — помолих. — И кенефа, ако нямаш нищо против. Изпих няколко бири тази вечер.
— Тоалетната е отпред — каза Абдул. — Кърт говори ли с Джеремая?
— Да — потвърдих бързо. — Заведи ме първо до кенефа, че мехурът ми ще се пръсне.
Той ме поведе към предната сграда, извади връзка ключове и отключи задната врата.
— Направо надолу по коридора, вратата вдясно.
Използвах клозета, после извадих химикалка и визитната картичка на Кърт от портфейла си. С внимателния почерк на Кърт написах: „Сервизът на Уилки. Абдул ще те посрещне отзад. Ако ти създаде проблеми, обади ми се. Благодаря“.
Сложих картичката в джоба си, пуснах водата и излязох.
— Аха — казах. — Благодаря. Е, сега вече мога да разсъждавам. Нямам нужда от телефона — нося си мобифона. Чакай малко.
Извадих телефона и набрах номера в офиса.
— Тук съм — съобщих на гласовата поща. — Добре, кога ще тръгнеш? Но си оставил съобщение тук, нали? Добре. Ще се видим по-късно.
Прекъснах разговора и изключих телефона.
Бръкнах в джоба си, извадих визитната картичка на Кърт и я подадох на Абдул.
— Ти ли си това? — попитах. — Абдул?
Той прочете написаното.
— Трябваше просто да дойдеш отпред — каза арабинът.
На задната стена на склада имаше редица малки складчета, широки около три метра и дълбоки около шест. Някои бяха отворени и празни, други — заключени с катинари. Абдул извади ключ и отвори един от катинарите.
— Ако имаш нужда, ела ме повикай — каза той и ме остави сам.
Отворих вратата и видях всичко, подредено на спретнати купчини в кашони и палети.
Много повече, отколкото бях видял в апартамента му. Повече от старинните му пушки и фалшивите пистолети. Тук се криеше краден склад за муниции.
Фитили за детонация, кутия със запалителни средства, палета, покрита с масленозелено платнище, където се подслоняваше пластичен експлозив C4.
Инструментите на Кърт също бяха тук, но ги пренебрегнах.
Намерих кутия с няколко малки метални туби, на които пишеше „Течен метален корозив“.
Взех една от тях. Доказателството ми.
После спрях, огледах съкровището и осъзнах, че можех да взема и някои други неща.
59.
Когато изминах половината път до Бостън, отбих на банкета и звъннах на мобифона на сержант Кениън.
— Имам всички доказателства, от които се нуждаете, за да го арестувате — съобщих гордо и набързо му разказах какво бях направил. — Достатъчно, за да го свърже с убийствата на Алард и Глийсън.
— Може би — отвърна той със съмнение.
— Може би? Вие сте човекът, който ми каза, че ако се сдобия с тубата с ТМК, това ще свърши работа.
— Така е и може би ще свърши. Но може би не.
— За бога, вие сте ченгето — изстенах безпомощно. — Не аз. Защо не изпратите няколко човека в сервиза на Уилки още сега? Отзад има склад, където Кърт е прибрал достатъчно експлозиви и муниции, за да превземе сграда „Джон Хенкок“.