— На времето беше, но вече не. Парчето от лоста е улика. Без него полицията няма причина да те арестува. Няма улика, няма арест. Можеш да си ходиш. Ами аз?
— Е, помисли си по въпроса — посъветва ме той. — Без копието си безпомощен. А това означава, че вече не си заплаха за мен.
Усмихнах се. Това бе изводът, до който исках да стигне, но бе важно идеята да е лично негова.
— Все пак знам някои неща — казах. — Факти за теб. В главата ми са. Как можеш да си сигурен, че няма пак да отида при ченгетата?
— А ти откъде знаеш, че няма да отида на улица „Хилярд“? Да посетя жена ти и бебето? Попаднахме в интересно положение. Нарича се „Взаимно уверение в унищожение“. Военната доктрина през цялата Студена война.
Усмихнах се отново.
— Има логика — потвърдих. — Е, какво ще правим тогава?
— Ще се срещнем.
— Къде? Трябва да е на неутрално място. Безопасно. Не обществено. Не в твоя дом, нито в моя.
Знаех какво щеше да отговори.
— В работата — предложи Кърт. — Сградата на „Ентроникс“.
Там се чувстваше удобно, тъй като бе убеден, че контролира положението.
— След един час — казах. — С Греъм.
— След два. И не си в най-доброто положение за преговори. Даваш ми метала, а аз ще ти кажа къде е приятелят ти. Това е сделката. Ако не ти харесва, намери си друг клиент.
— Добре.
— Помисли, не бързай. Аз разполагам с всичкото време на света. Но приятелят ти не разполага с много. Има въздух за не повече от три или четири часа. При това само ако се успокои и задиша нормално. А това е трудно, когато си вързан и напъхан в сандък.
60.
Звъннах отново на Кениън.
— Току-що сключих сделка с Кърт Семко — съобщих му и обясних.
— Да не си се побъркал? — извика той.
— По-добра идея ли имаш?
— Да, по дяволите. Ще изпратя екип в сервиза. След като намерят експлозивите, ще имаме достатъчно доказателства да арестуваме Семко.
— Докато събереш екипа, изпратиш го до сервиза и се върне, колко време ще мине?
— Шест часа, ако успеем да изкараме някой съдия от леглото.
— Не — възразих. — Не става. Приятелят ми ще загине. Затова ще се видя с Кърт, независимо дали ти харесва или не. Ако искаш, можеш да ми сложиш микрофон. Ще го накарам да говори.
— Престани — опита се да ме спре Кениън. — Първо, нашите техници не работят нощем. Няма кой да ти постави микрофон професионално до утре.
— Казваш ми, че не разполагаш с микрофон и касетофон?
— Разполагам, но със съвсем първобитни.
— Ще свършат работа.
— Второ, ако си мислиш, че ще успееш да накараш Семко да ти се изповяда като по филмите — старото клише: „Сега ще те убия, затова първо ще ти разкажа за зловещите си планове, за да мога да се посмея злобно“, време е да започнеш да гледаш по-добри филми.
— Разбира се, че не. Той няма да признае абсолютно нищо. Но ние се нуждаем само от размяната. Само от няколко думи, които да покажат, че той е виновният. А ако някой може да го провокира да говори, това съм аз.
Дълго мълчание.
— Не знам. Ще те поставя в сериозна опасност. Това е почти незаконно.
— Сериозна опасност? Искаш да говорим за опасности ли? Мой приятел бавно се задушава в сандък. Ще се видя с Кърт. Ако се наложи, ще използвам собствения си касетофон и ще залепя микрофон на гърдите си.
— Не — прекъсна ме Кениън. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Добре.
— Сигурен ли си, че можеш да го накараш да говори?
— Аз съм продавач — отвърнах. — Това ми е работата.
61.
Отбих се в „Старбъкс“ и направих бързо проучване в интернет, преди да затворят. После се видях с Кениън в денонощен магазин за понички близо до сградата на „Ентроникс“. До нас седяха няколко пияни младежи с кепета на „Ред Сокс“ и увиснали шорти. Напрегната двойка на средна възраст се караше тихо. Бездомник, заобиколен от найлонови торби. Нощем можеш да видиш какво ли не.
Кениън носеше син анцуг и бежов спортен панталон. Изглеждаше изморен. И двамата си поръчахме огромни кафета, после отидохме до нов бял ван. Той отвори задната врата и се качихме.
— Това е най-доброто, което мога да направя с такова кратко предупреждение — съобщи ми той, като ми подаде дълга жица.
— Кърт знае как да ме претърси за скрит микрофон — отвърнах.