— Разбира се, че знае — потвърди Кениън. — Не се приближавай много до него.
— Ще опитам.
— Е, това би трябвало да свърши работа — кимна той и се вторачи в тениската ми. — Нямаш ли нещо с дълги ръкави?
— Не и у мен.
Той свали анцуга си.
— Носи това. Просто ми го върни някога.
— Ако съм жив, ще го направя.
— Свали си тениската.
Направих го. Той залепи микрофона на кръста ми с широка лепенка, която обви и около гърдите ми. Сигурно щях да си откъсна кожа, когато дойдеше време да я сваля.
— Възможно ли е Кърт да забележи екипа ти? — попитах. — Да не забравяме, че е професионалист.
— Те също са професионалисти.
Поех си въздух и го издишах бавно.
— Ще стане ли?
— Микрофонът ще работи чудесно. Всичко друго… ами, зависи от теб. Виж какво можеш да направиш. Но пък точно това е, което ме плаши.
— Мога да го направя — уверих го. — Има ли нещо като паникбутон в микрофона?
— Ще слушаме внимателно предаването. Ако се нуждаеш от нас, просто кажи нещо. Ще се разберем за дадена фраза. И ние ще се втурнем на помощ.
— Фраза. Какво ще кажеш за „Не се чувствам добре“?
— Става — кимна той. — Е, хубаво. Можем да тръгваме.
Бяха ми нужни още около четиридесет и пет минути, за да се приготвя за срещата с Кърт. Паркирах зад затворена бензиностанция и излязох от колата.
Сградата на „Ентроникс“ бе почти тъмна. Само тук-там се виждаха светлини. Вероятно чистачите. Или няколко откачени служители, които работеха до късно, както на времето правеше Фил Рифкин.
Видях, че в кабинета ми на двадесетия етаж свети. Бях изгасил лампите, когато си тръгнах от работа. Чистачите обикновено идваха към девет или десет, значи не бяха те. Не и в един през нощта.
Трябваше да е Кърт. Седеше и ме чакаше в каби нета ми.
62.
Един без петнадесет.
Пристигнах в офиса петнадесет минути преди времето, за което се бяхме разбрали. Оставих сака и куфарчето си на пода, когато влязох в кабинета. Лампите светеха и компютърът ми работеше.
Кърт го беше използвал. За какво ли?
Заобиколих бюрото, за да погледна монитора, и чух гласа на Кърт.
— Имаш нещо за мен.
Вдигнах глава и кимнах.
— Хайде да свършваме.
Стоях неподвижно и го гледах в очите.
— Каква е гаранцията ми, че Греъм ще е там, където ми кажеш?
— В живота няма гаранции — отговори Кърт. — Предполагам, че просто ще се наложи да ми се довериш.
— За какво изобщо ти е този лост? — полюбопитствах. — Парче метал за скрап.
— За мен не струва нищо.
— Защо тогава бе готов да сключиш сделка?
Леко колебание. В бизнеса се случваше често. Колко потенциални клиенти внезапно се разтреперваха тъкмо преди да подпишат? Обикновено, когато усетех подобно нещо, им поднасях някоя приятна изненада. Почти винаги вършеше работа.
— Защо? Защото предпочитам да не е в ръцете на ченгетата. Не че не мога да се справя и с това, ако се наложи. А и приятелите ми от полицията могат случайно да го загубят някъде. Но аз съм внимателен човек.
— Кой може да твърди, че ченгетата дори ще знаят какво е това?
Той сви рамене.
— Може и да не знаят. Прав си.
— Може дори да не разберат, че е от порше.
— А, за такива неща могат да се сетят. Нужно е само някой смотаняк от криминолозите да открие следи от живак. Не знам. Не ми пука. Но защо да рискувам? Ние с теб можем да се споразумеем и да си продължим живота щастливо и спокойно.
Кимнах.
Пипнах го.
Това беше достатъчно. Надали щях да чуя нещо повече, но и това бе достатъчно инкриминиращо.
— Поемам страхотен риск — казах.
— Животът е риск. Хайде, дай ми го.
Замълчах.
Според Марк Симкинс истинските шампиони в продажбите могат да седят безмълвно цял ден, ако им се наложи. Иска им се да кажат нещо, но не го правят, а си държат устата затворена.
Измина доста време, вдигнах сака и го разкопчах. Извадих парчето метал, което бях опаковал в найлон и обвил с лепенка, и му го подадох.
— Добре — кимна Кърт.
Дръпна лепенката и свали найлона от лоста. Хвърли найлона на пода, вдигна нагоре лоста и го огледа възхитено.
— Къде е Греъм? — попитах.