— Твой ли е пикапът? — попитах след малко.
— Не. Приятелят ми притежава компания за пътна помощ и понякога му помагам.
Я, май ставаше приказлив.
— Той от специалните части ли е? — полюбопитствах.
Дълго мълчание. Да не би да бе неучтиво да питаш дали някой е от специалните части? Или пък ако отговореше, после трябваше да ме убие?
Тъкмо се канех да повторя въпроса, когато Харли проговори:
— И двамата служихме там.
— Аха — кимнах, после замълчахме.
Харли пусна радиото. Предаваха бейзболния мач между „Ред Сокс“ и сиатълските „Маринърс“ от стадион „Фенуей“, Играта беше напрегната и интересна. Обичам да слушам бейзбол по радиото. Имам огромен плазмен телевизор у дома, който купих с намаление като служител на компанията, и често гледам спортните предавания на него. Но нищо не може да се сравни с бейзбол по радиото — изтракването на бухалката, ревящата тълпа, дори тъпите реклами. Класика. Коментаторите звучат точно както когато бях дете, а вероятно са звучали по същия начин и в детството на баща ми. Равните им гласове са като чифт стари маратонки — удобни, познати и поизносени. Използват клишета и внезапно се въодушевяват и започват да крещят.
Единият от коментаторите говореше за питчъра на „Ред Сокс“:
— … дори във върховния момент на кариерата си, той никога няма да приближи рекорда от сто и една мили в час, постигнат от… Джери, трябва да знаещ чий е рекордът, нали?
Другият тип отговори:
— Да, Нолън Райън.
— Нолън Райън — повтори първият. — Много добре. Двадесети август, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, на стадиона в Анахайм.
Вероятно четеше от телепромптера.
— Грешка — казах.
Харли се извърна към мен.
— Какво?
— Тези типове не знаят какво говорят. Рекордът за бързина принадлежи на Марк Уолърс.
— Точно така — кимна Харли. — Марк Уолърс. Сто и три мили в час, хиляда деветстотин деветдесет и пета.
— Браво — изненадах се леко.
— Летните тренировки на „Атланта Брейвс“ — ухили се той с блестящо белите си зъби. — Мислех, че никой, освен мен не го знае.
— Разбира се, най-бързият питчър, макар и не от главната лига…
— Стив Далковски — прекъсна ме Харли. — Сто и десет мили в час.
— Разбил маската на рефера — добавих. — Значи и ти си бил луд на тема бейзбол като дете, а? С колекция от хиляди бейзболни картички?
Той отново се усмихна.
— Позна. От чудесните пакетчета дъвка „Топс“.
— Но дъвките винаги омазваха една от картите в пакета, нали?
Харли се засмя.
— Баща ти водеше ли те често във „Фенуей“? — попитах.
— Не съм израснал тук — отговори той. — От Мичиган съм. Баща ми нямаше време за мен, а и не можехме да си позволим билетите за мачовете.
— И ние не можехме — казах. — Затова слушах мачовете по радиото.
— И аз така.
— Играеше ли бейзбол в задния двор? Чупеше ли съседските прозорци? — засмях се.
— Нямахме заден двор.
— Ние също. Приятелите ми и аз играехме в парка.
Той кимна и се усмихна.
Имах чувството, че познавам този тип. Бяхме с еднакъв произход — без пари, без задни дворове. Само дето аз завърших колеж и седях тук, издокаран в скъп костюм, а той се бе записал в армията като много от приятелите ми от гимназията.
Известно време слушахме мача. Беше ред на питчъра на Сиатъл. Чухме изтрещяването на топката в бухалката.
— Висока топка в лявото поле! — изрева спортният коментатор.
Топката летеше право към ръкавицата на играч от нашия отбор, който бе прочут с некадърността си.
— Ще я хване — заяви коментаторът. — Лети право към ръкавицата му.
— Ще я изпусне — казах.
Харли се засмя.
— Обзалагам се, че позна.
— Ето, слушай.
Харли се засмя още по-силно.
— Болезнена работа.
От стадиона долетяха разочаровани викове.
— Топката удари задната част на ръкавицата — съобщи коментаторът. — Страхотна грешка.
Изстенахме едновременно.
Харли изключи радиото.
— Не мога да понеса повече — заяви той.