— В топките по-скоро. Кейт, в службата стават разни гадости.
— Е, аз бездруго съм готова. Не трябваше да идваш с мен. Трябваше да си останеш на работа.
— Какво пък означава това?
— През цялото време си мислеше само за работата. Не си задължен да пазаруваш с мен, Джейс.
— Исках да го направя — възразих.
— Изглеждаш, сякаш съм ти възложила тежка задача.
— Не е справедливо. Купуваме бебешки неща. Мисля, че е важно да го направим заедно.
— Да, ама ти не си тук, нали? Главата ти е в службата.
— Аз пък си мислех, че ме обичаш заради тялото ми.
— Джейсън.
Кейт забута, количката към касата и аз я последвах. И двамата мълчахме и кипяхме от потиснат гняв. Застанахме на опашката. Накрая казах:
— Защо не отидеш да вземеш етикета на количката от „Бебето на Розмари“?
— „Сребърният кръст“? — възкликна тя. — Ужасно е скъпа.
— Но това е количката, която искаш. И ще я купим.
— Джейсън, няма нужда да харчим толкова много пари за количка.
— Стига, Кейт. Ще бъде безотговорно от наша страна да сложим бебето в количка, която няма ресори и странични брони. Слушай, искам да постъпя правилно. Младият Стедман ще пътува стилно.
Когато касиерката ми връчи сметката, се вторачих в нея невярващо. Ако баща ми можеше да види колко пари профукахме за бебешки стоки, щеше да получи инфаркт.
Извадих смело златната си кредитна карта.
— Потиснат съм от дълга на капиталистическото общество — казах с пресилена лекота.
24.
На следващата сутрин, когато Дъг Форсайт се появи в службата, отидох и го потупах по рамото.
— Имаш ли една минутка за мен? — попитах.
Той вдигна очи и отговори:
— Разбира се, шефе.
Знаеше за какво става дума и не си правеше труда да го скрие.
Последва ме в кабинета ми.
— Дъг, позволи ми да те попитам нещо. Прие ли офертата на „Сони“?
Той се поколеба, но само за секунда.
— Само устно — отговори. — Няма да те лъжа. Крофърд ми направи страхотно предложение.
Аха, само устно. Дъг си оставяше вратичка за преговори.
— Тук си от осем години. Нещастен ли си?
— Нещастен? Не, ни най-малко.
— Защо тогава говориш с Крофърд?
Той сви рамене.
— Крофърд ми направи предложение.
— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че мислиш да напускаш.
Форсайт замълча за момент.
— Слушай, Джейсън, дори не знам дали ще съм тук след около година.
— Не си с всичкия си, Дъг. Ти си брониран против куршуми. С продажби като твоите нямаш никакви грижи.
— Не говоря за мен лично. Имах предвид всички нас.
— Не загрявам.
— Ами нареждането за разходите доста уплаши колегите. Очевидно „Ентроникс“ не е в добро икономическо състояние.
— Не сме и в лошо — възразих. — Просто трябва да сме по-конкурентоспособни. Да отрежем излишъците. Честно казано, някои от командировъчните ни са абсурдни. Но Горди бездруго отмени нареждането.
Изкушавах се да му кажа истината — как Горди ме бе накарал да напиша заповедта, а после бе отстъпил назад, когато хората се разбунтуваха, но си замълчах и преглътнах.
— Знам — кимна Форсайт. — Но имам чувството, че това е само върхът на айсберга.
— Какво имаш предвид?
Той сниши глас.
— Чух някои неща?
— Какви?
— Как „Ентроникс“ планира да се отърве от всички продавачи. Сега, след като купиха „Роял Майстер“, вече нямат нужда от нас.
— Къде чу това?
— Чух го.
— Абсурд.
— Не е ли вярно? — прикова очи в моите Форсайт.
Поклатих глава. Канех се да излъжа като дете, заловено с ръка в буркана с бисквити.
— Абсолютно не е вярно — казах решително.
— Наистина ли? — изненада се Форсайт.
— Не искаш да се местиш в Ню Джърси, нали? — попитах.
— Роден съм и израснах в Ръдърфорд.
— Нямах предвид мястото — изрекох бързо. — Очевидно ние ще ти предложим нещо не по-лошо от „Сони“. Знаеш, че не искаме да те загубим.
— Знам.
— Хайде, Дъг, имаме нужда от теб. „Ентроникс“ е твоят дом.
Той не отговори.