— Забрави за слуховете — казах. — Човек не трябва да обръща внимание на откачени клюки.
Дъг примигна и кимна бавно.
— Е, ще се видим на мача довечера, нали? — попитах.
Най-после се наканих да изляза от кабинета към шест часа, когато телефонът ми звънна. Обажданията след пет обикновено са от хора, които искат да избегнат разговора и предпочитат да оставят съобщение. Участвал съм в тази игра безброй пъти. Напоследък ставаше все по-трудна благодарение на имейлите и мобифоните, но хората все пак опитваха.
Чух гласа на Франи:
— Един момент, господин Назийм. Имате късмет. Той тъкмо се готвеше да си тръгне.
Върнах се до бюрото въодушевен. Помислих си, че може да чуя добра новина. Последния път, когато говорихме, Фред Назийм ми каза, че Хари Белкин е почти готов да подпише. Това щеше да е най-голямата ми сделка през последните шест месеца.
— Здрасти, Фреди — поздравих радушно. — Как си?
— Джейсън — започна той и по гласа му разбрах, че новината не е добра. — Получи се известно усложнение.
— Не се тревожи — уверих го. — Ще оправим работата.
Той замълча за момент.
— Не, разбираш ли… имам лоша новина.
— Давай — казах бързо, макар никак да не ми се искаше да чуя подобно нещо.
— Току-що ме уведомиха, че ще купим телевизорите от „Панасоник“.
— Какво? — извиках стреснато, после добавих спокойно: — Вие дори не водихте преговори с „Панасоник“.
— Страхувам се, че нямам избор. Господин Белкин хареса идеята ти толкова много, че не желае да чака и реши да инсталира телевизорите в три от магазините ни през следващите две седмици.
— Две седмици? Но ние се споразумяхме за три месеца и…
— Да, но „Панасоник“ може да достави техните следващата седмица. Просто нямах избор.
Невъзможно бе да доставим стотици плазмени монитори за месец, камо ли за седмица. „Панасоник“ сигурно имаха застояла стока в склада в Нортийст.
— Но… но идеята беше моя — избъбрих и незабавно си пожелах да не го бях казвал, тъй като прозвуча като сръдня на нацупено десетгодишно хлапе. — Няма ли поне да ми дадете шанс да опитам да ви доставя няколко броя?
— Мисля, че нещата вече са напреднали твърде много — сковано ми отговори той.
— Фреди, трябва да ми дадеш възможност да ти покажа какво мога да направя. Особено като се има предвид, че аз ти предложих идеята.
— Ръцете ми са вързани. Понякога господин Белкин взима решения, без да се консултира с мен. Той е шефът. Знаеш, какво казват: „Шефът може да не е винаги прав, но е винаги шеф“.
— Фреди…
— Съжалявам, Джейсън. Наистина съжалявам.
Отидох при Горди, за да видя дали не може да измисли нещо и да осигури неколкостотин плазмени телевизора.
Мелани си бе отишла у дома, но Горди все още бе в кабинета си. Говореше по телефона. Стоеше прав, загледан в океанските вълни, които се разбиваха на снежнобелия пясък. Странна работа. През прозореца на Мелани се виждаше залязващото слънце, а само на няколко метра встрани бе прекрасният изглед от Карибите. Въображаемият свят на Горди.
Изчаках няколко минути. Горди се обърна и ме забеляза, но не ме удостои с внимание. Засмя се и продължи разговора си. Накрая затвори и влязох при него.
Лицето му сияеше победоносно.
— Уха, Стедман! Страхотно! Беше Харди. Изпрати ми поздравления и дори ми се обади лично. Покани ме да поплавам на яхтата му.
— По какъв случай?
— Откачи от радост, когато му съобщих идеята си за Хари Белкин. Плазмени телевизори в четиридесет и шест автомагазина. Чудесна работа.
Кимнах. Не му благодарих, защото не ми правеше комплимент. Поздравяваше само себе си, защото внезапно идеята бе станала негова.
Горди насочи къс и дебел пръст към мен.
— Ето това Харди нарича добра игра.
— Не схващам.
— Веднага щом Хари Белкин подпише, останалите продавачи на коли в страната ще поискат същото. Господи, гениална идея.
— Гениална.
Искаше ми се да побягна от кабинета му и да се прибера у дома.
— Какви са последните новости по тази сделка?
— Все още нямам новини.
— За бога, човече, сключи сделката. Не искам да загубя подобно нещо. Ако успееш с нея, веднага ще получим още няколко големи договора и тогава ще сме в безопасност. Как върви работата с презвитерианската болница в Чикаго?