— Мисля, че скоро ще стигнем до договор.
— А онази с летището в Атланта? Тя е велико нещо.
— Работя по въпроса.
Летището в Атланта искаше да подмени всички монитори за информация за полетите, а това означаваше стотици екрани.
— И?
— Не знам още. Прекалено рано е.
— Искам да направиш всичко възможно, за да сключиш сделката. Ясно ли е?
— Разбира се. Работя по въпроса. Слушай, искам…
— Говори ли с Дъг Форсайт? — прекъсна ме той.
— Мисля, че това е загубена работа, Горди. Вече е обещал, макар и само устно…
— Какво? Загубена работа? Би ли ми превел? Не разбирам този език. Хората в моя екип не приемат загуби. Трябва да се увериш, че Форсайт няма да ни напусне. Разбра ли?
— Да, Горди.
— В моя екип ли си или не?
— В твоя екип съм, Горди.
25.
Подкарах към къщи бързо. Бях вбесен и объркан. Фреди Назийм ме бе прекарал, а също и Горди. А сега сделката, за която си бе присвоил похвалите, се бе провалила. Виждах иронията, но не ми харесваше. Бях страхотно ядосан.
От уредбата генералът изръмжа: „При хората също има животинско царство. Деветдесет процента от нас са плячка. Останалите десет процента са хищници. А ти какъв си?“
Когато стигнах до вкъщи, видях нов черен мустанг, паркиран на пътя ни. Колата на Кърт. Беше я купил от приятеля си, който притежаваше сервиза.
Побързах да се прибера, като се чудех защо Кърт бе дошъл.
Той седеше във всекидневната, официалната стая, която почти никога не използвахме, и говореше с Кейт. Смееха се за нещо. Кейт бе сложила на масата сервиза за чай на баба Спенсър.
— Здравейте — поздравих с пресилена радост. — Съжалявам, че закъснях. В службата стават страшно много неща.
— Джейсън — каза Кейт, — никога не си споменавал, че Кърт е и майстор.
— Аматьор — скромно вметна той.
— Здрасти, Кърт. Радвам се да те видя тук.
— Здрасти, брато. Имах среща с един търговец в Кеймбридж. Най-после получих одобрение за биометричната система за проверка на отпечатъците и трябваше да изпипам подробностите. Реших, че след като бездруго съм тук, ще те закарам на мача.
— Разбира се.
— Макар че видях новия ти мерцедес отпред. Жестока кола.
— Погледни стълбите — намеси се Кейт. — Само виж какво направи Кърт.
Последвах я до стълбите към втория етаж. Вехтият бежов мокет бе изчезнал, разкривайки красив дървен под. Мокетът лежеше на спретната купчина, нарязан на правоъгълници. До него бяха сложени тънки летви, от които стърчаха зловещи пирони.
— Можеш ли да повярваш колко е красиво това дърво? — въодушевено извика Кейт. — А го покриваше такъв гнусен мокет.
— Не беше безопасен — добави Кърт. — Човек можеше да си строши врата на стълбите. А като се има предвид, че Кейт е бременна, трябваше да се погрижим за това.
— Адски мило от твоя страна — ухилих се.
— Мисля, че няма да е лошо да сложите пътека — посъветва ни Кърт.
— Ама аз харесвам дървото — възрази Кейт.
— Ще го виждаш от двете страни на пътеката — обясни й Кърт. — Може да купите пътека от някой от продавачите на ориенталски килими. Имат и хубави подложки. Освен това са напълно безопасни.
— Ами тогава ще сложим и от онези месингови пръчки за пътеки, нали? — извика Кейт доволно.
— Лесна работа — отвърна Кърт.
— Говори за себе си — намесих се. — Нямах представа, че разбираш и от мокети, за бога. Значи можеш да убиваш хора и да ремонтираш, а?
Кърт не обърна внимание на хапливата ми забележка. Или пък не я сметна за хаплива.
— Свалянето на мокета бе лесната част — скромно се засмя той. — След като завърших гимназия, известно време работих за строителна фирма, където, правех какво ли не.
— Би ли могъл да поставиш пътеката? — попита Кейт. — И месинговите пръчки. Ще ти платим, разбира се. Настояваме за това.
— Не се тревожи — успокои я той. — Съпругът ти ми намери работа. Задължен съм му.
— Не си ми задължен — възразих бързо.
— Кърт смята, че сме включили прекалено много неща в разклонителя във всекидневната — съобщи ми Кейт.
— Да, има опасност от пожар — добави той. — Имате нужда от нов контакт. Лесно се инсталира.
— И за електротехник ли ставаш? — засмя се Кейт.