— Няма нужда да си електротехник, за да монтираш нов контакт. Лесна работа.
— Кърт тъкмо смени цялата електрическа инсталация в дома си — казах. — При това дори не притежава къщата.
— Господи — ахна Кейт, като се обърна към него. — Има ли изобщо нещо, което не можеш да правиш?
Кърт шофираше мустанга елегантно и бързо. Бях впечатлен. Повечето шофьори, които не са израснали в Бостън, се плашат от агресивността на типичния бостънски шофьор. Но Кърт, макар да бе от Мичиган, се справяше с движението идеално.
Поседяхме мълчаливо около десетина минути, после Кърт каза:
— Ей, човече, вбесих ли те?
— Да ме вбесиш? Защо?
— Ами у вас. Стори ми се раздразнен, когато се прибра.
— Не — отговорих лаконично.
— Просто се опитвах да помогна с нещо. Имам предвид мокета. Реших, че мога да свърша работата, след като знам как, а ти си зает началник.
— Не се притеснявай — казах бързо. — Адски съм ти благодарен, а и Кейт също. Прав си. Тя е бременна и трябва да внимаваме с подобни неща.
— Добре. Важното е, че всичко между нас е наред.
— Разбира се. Просто имах шибан ден в работата.
Разказах му за идеята си за магазините за коли и как Горди си я бе присвоил. Добавих и че Хари Белкин бе решил да ни замени с „Панасоник“.
— Той е гадна змия — отсъди Кърт.
— Кой? Горди ли?
— И двамата. Но Горди си го знаем. А ако Хари Белкин възнамерява да промени условията на сделката, не би ли трябвало поне да ти даде шанс да опиташ? Все пак идеята е твоя.
— Би трябвало. Но предварително им бях казал, че не мога да доставя стоката за по-малко от два месеца. Това е стандартният срок. „Панасоник“ сигурно са имали излишъци в склада. Нали разбираш, все едно си отишъл да си купуваш кола. Правиш пробен кръг с една, която ти харесва, и направо се влюбваш в нея. А после продавачът ти казва, че можеш да я получиш чак след два месеца. Но ти я искаш днес. Е, типовете от „Панасоник“ сигурно са казали: „Днес е щастливият ви ден. Случайно имаме огромен брой телевизори в склада. Можете да ги получите още днес“.
— Ама това не е редно. Гадна история.
— Така е.
— Трябва да направиш нещо по въпроса, човече.
— Нищо не мога да направя. Това е проблемът. Поне до месец съм с вързани ръце — първо трябва да получим стоката от Токио.
— Недей да седиш и да се примиряваш. Направи нещо.
— Какво да направя? Да взема един от фалшивите ти пистолети и да го опра в челото на Назийм?
— Понякога безмълвният, потаен подход е най-добрият. Веднъж в Афганистан открихме военна база близо до Кандахар, където имаше огромен стар руски хеликоптер. Един от местните ни информатори ни каза, че някои от висшите командири на талибаните използвали хеликоптера, за да стигнат до тайните си квартири в пещерите. Реших, че имаме две възможности — или да взривим машината, или да се проявим като хитреци. Затова изчакахме до четири сутринта, когато само един от талибаните бе на пост. Промъкнах се зад гърба му, удуших го с гарота, за да не вдигам шум. После влязохме в базата и намазахме малко ТМК на опашката на хеликоптера и перката. Изобщо не личеше.
— ТМК?
— Течен метален корозив. Помниш ли оная туба сред военните ми трофеи? Доста време я разглеждаше.
— Май да.
— Страхотно нещо. Секретна технология. Смесица от някакъв течен метал, май живак, с нещо друго. Медна пудра или индий, или нещо такова. Намазваш го върху стомана и се получава химическа реакция. Стоманата става чуплива като сухар.
— Страхотно.
— Та талибаните си направиха проверката преди полета, но не забелязаха нищо. А после хеликоптерът се взриви във въздуха. Шестима талибански генерали станаха на кайма. По-умно, отколкото да взривиш празен хеликоптер, нали?
— Какво общо има това с „Ентроникс“?
— Мисълта ми е, че понякога потайните дела решават проблемите. И печелят битката. А не оръжията и бомбите.
— Е, не ми се иска да душиш Фред Назийм. Няма да е добре за имиджа на компанията.
— Забрави за Фред Назийм. Просто казвам, че настъпва момент за подмолни действия.
— Какви например?
— Не знам. Трябва да науча нещо повече. Но съм готов да ти помогна.
Поклатих глава.
— Не правя незаконни неща.
— Ами информацията за Брайън Борк от хотели „Локуд“? Или за Джим Летаски?