— Долните тридесет процента си отиват, Рики — казах меко.
Лицето му пребледня. Той поклати глава.
— Кой ще преглежда договорите ти, когато си отида?
— Наистина съжалявам.
— Джейсън, трябва да храня семейство — изхленчи той.
— Знам. Задачата ми наистина ме отвращава.
— Не, не знаеш. „Ентроникс“ плаща здравните осигуровки на семейството ми.
— Няма да те отрежат веднага, Рики. Осигуровките ти ще бъдат внасяни още осемнадесет месеца.
— Трябва да плащам частно училище, Джейсън. Знаеш ли колко струва това? Около тридесет хиляди на година.
— Можеш…
— И не дават финансова помощ. Поне не на хора като мен.
— Там, където живееш, и държавните училища са добри, Рики.
— Не и за дете със синдрома на Даун, Стедман.
Очите му бяха свирепи и влажни.
Няколко секунди не можах да проговоря.
— Нямах представа, Рики — промълвих накрая.
— Твое ли е решението, Джейсън?
— Не, на Горди — отговорих и се почувствах пълен страхливец.
— Значи просто следваш заповеди? Като в Нюрнберг?
— Нещо такова. Ужасно съжалявам. Разбирам, че това е кошмарно.
— Към кого мога да се обърна за помощ? Към Горди ли? Готов съм да говоря с него, ако смяташ, че ще помогне.
— Няма да помогне, Рики. Взел е решение.
— Тогава ти можеш да поговориш с него за мен. Нали? Сега си златното му момче. Ще те послуша.
Замълчах.
— Джейсън, моля те.
Продължих да мълча, но ми се стори, че умирам.
— И точно ти от всички хора! — каза той накрая, като се надигна и тръгна към вратата.
— Рики — повиках го.
Фестино спря, но с гръб към мен и ръка на бравата.
— Ще поговоря с Горди — обещах.
Мелани ме спря пред кабинета на Горди.
— Говори по телефона с Харди — предупреди ме тя.
— Ще дойда по-късно.
Тя хвърли поглед през щорите в кабинета.
— Струва ми се, че вече привършва.
Двамата си поговорихме малко за плановете на мъжа й да купи заедно с партньора си ресторантче за чилийски сандвичи, което бе адски популярно в центъра на Бостън. Не знаех как ще успее да събере парите. Боб работеше за застрахователна компания.
Най-после Горди затвори телефона и влязох при него.
— Трябва да поговорим за Фестино — казах.
— Ако този тип се опитва да ти прави номера, извикай охраната. Нищо чудно да откачи.
— Не, не е това.
Разказах му за хлапето на Фестино и специалното училище, което трябваше да посещава. Горди ме гледаше свирепо. Вторачих се в прическата му, тъй като не можех да го погледна в очите.
— Наистина не ми пука — каза той.
— Не можем да го уволним.
— Да не мислиш, че сме благотворително дружество? Някаква шибана социална агенция?
— Няма да го направя — заявих твърдо. — Няма да уволня Фестино. Не мога да му причиня подобно нещо.
Горди наклони глава и ме изгледа любопитно.
— Отказваш да го направиш?
Преглътнах затруднено. Имах чувството, че се каня да прекося Рубикон.
— Да — отговорих категорично.
Дълго мълчание. Накрая Горди каза бавно и многозначително:
— Добре. Засега. Но след „Техком“ двамата с теб ще си поговорим сериозно.
„Техком“ беше огромно събитие в индустрията, търговско шоу, където винаги давахме страхотна вечеря за големите ни клиенти. Миналата година се проведе в Лас Вегас, а тази щеше да е в Маями. Горди винаги отговаряше за церемонията по празненството и обичаше да държи темата на вечерта в тайна.
— Не искам никакви проблеми преди „Техком“ — каза той.
— Разбира се — отговорих.
— Знаеш ли? Мислех си, че наистина нямаш топки.
За първи път не отговорих.
28.
Исках днес да си тръгна от работа навреме. Кърт имаше билети за мач на „Ред Сокс“. Трябваше да се прибера у дома, да си сваля костюма, да целуна Кейт и да стигна на стадиона в седем.
Прибирах си нещата в новото лъскаво кожено куфарче, когато видях Дъг Форсайт пред вратата на кабинета ми.
— Здрасти, Дъг — казах. — Влизай.
— Имаш ли една секунда?
— Разбира се.