След като животинската ми възбуда от вида на сексапилното маце премина, незабавно изпитах разочарование. Не очаквах, че Кърт излиза с подобна жена. Никога не бе споменавал за гадже, а човек не води кого да е на мач на „Ред Сокс“ — не е лесно да се добереш до билетите.
— Здрасти, шефе — поздрави ме той жизнерадостно.
— Съжалявам, че закъснях — извиних се.
— Още не са започнали — успокои ме той. — Джейсън, запознай се с Лесли.
— Здрасти, Лесли — казах и й протегнах ръка.
Лесли имаше кошмарно дълги, кървавочервени нокти. Усмихна ми се мило и аз отвърнах на усмивката й. После помълчахме известно време, тъй като нямаше какво да си кажем.
— Хайде да влизаме — предложи Кърт.
Тръгнах след тях по широкия коридор на стадиона, чувствайки се като петото колело.
Когато се качихме до нашите редове, Лесли заяви, че й се налагало да отиде до тоалетната. Със сигурност щяхме да изпуснем първата топка.
— Сладка е — казах на Кърт, когато Лесли ни напусна.
— Да.
— Как е фамилното й име?
Той сви рамене.
— Питай я.
— Откога ходиш с нея?
Кърт погледна часовника си.
— От около осемнадесет часа. Запознахме се в един бар снощи.
— Мисля да отида да си взема един сандвич с пържола и сирене. Искаш ли?
— Не трябва да ядеш тези гадости — посъветва ме той. — Виж какъв напредък постигна. Не бива да внасяш в организма си вредни неща.
— Какво ще кажеш за един хотдог?
— Не и за мен, благодаря.
Загубих апетит.
— Как върви работата? — попитах.
— Добре — отвърна Кърт. — Правя някои рутинни проучвания и подготвям замяната на пропуските. Днес се наложи да отида до Уестууд. Освен това трябва да започна да разследвам един тип.
— Така ли? Кого?
— Не мога да ти кажа. Не го познаваш. Продава плазмените ни телевизори на черно. Смятам да инсталирам допълнителни камери и да взема харддиска от компютъра му.
— Ще го хванеш ли?
— Със сигурност. А и биометричните машини пристигнаха, така че през следващите няколко дни всички ще трябва да минат през нашия отдел, за да ни дадат отпечатъци.
После ме изгледа внимателно и подхвърли:
— Не спиш добре напоследък, а?
— Спя.
— Недостатъчно. Семейни проблеми ли?
— Не — отговорих. — Горди.
— Гнусно копеле — ухили се той. — Адски гаден тип.
— Да. И определено ми има зъб.
— Така е. Нахъсал ти се е. Трябва да направиш нещо по въпроса.
— Какво имаш предвид? Да не си дочул нещо?
Той замълча достатъчно дълго, за да разбера, че наистина знае нещо.
— Едно от задълженията ми е да проследявам имейлите.
— Наистина ли ги четете?
— Налага се. Търсим ключови фрази и думи.
— Но си чел неговите по други причини — отбелязах.
Той примигна.
— Не трябва да правиш такива неща — сгълчах го.
— Част от работата ми е.
— И какво казва за мен?
— Очевидно те смята за заплаха. Трябва да направим нещо по въпроса.
— Не ми отговори.
— По разбираеми причини. Но Горди не разбира, че неговата собствена службица не е толкова сигурна, колкото си мисли.
— Какво означава това?
— Японците не харесват стила му. Нито грубостта и простащините му.
— Не съм сигурен — възразих. — Ако им носи добри печалби, ще бъдат доволни от него. А той има добри резултати. Значи е в безопасност.
Кърт поклати глава.
— Горди е расист. Мрази японците. А те не харесват подобно отношение. Прочетох някои неща. Японците се възхищават на силния и волеви американски мениджър. Но не търпят расистко отношение. Повярвай ми, в мига, когато Горди прояви расизма си на обществено място, с него е свършено. Ще изчезне толкова бързо, че свят ще ти се завие.
— Прекалено е хитър, за да допусне подобно нещо.
— Може и да е така — каза Кърт със съмнение в гласа.
Лесли се върна при нас в облак от евтин парфюм. Обви ръка около Кърт и го ощипа по задника.
— Хайде да си намерим местата — предложи той.
Бил съм на стадион „Фенуей“ поне стотина пъти, но винаги се вълнувам, когато се изкача по стълбите и внезапно изумруденозелената трева заблести пред очите ми.