— Ушите ми горят — намесих се.
Двамата едва не подскочиха.
— Джейсън! — извика Кейт.
— Съжалявам, че прекъсвам разговора ви.
Кърт се завъртя към мен.
— Забелязваш ли нещо? — попита Кейт.
— Освен факта, че жена ми и приятелят ми очевидно имат тайна връзка?
— Стените, глупчо.
Огледах стените на всекидневната и забелязах само рамкираните картини, които Кейт бе насъбрала с годините от художниците към фондация „Майер“.
— Имаш нова картина? — попитах тъпо, тъй като всичките ми се струваха абсолютно еднакви.
— Не забеляза ли, че картините най-после са закачени правилно?
— О, да. Така е.
— Кърт — съобщи жена ми.
Той сви скромно рамене.
— Винаги използвам двойно окачване за картини — обясни ми той.
— Аз също — ухилих се.
— Използвах и нивелир. Без него е трудно да ги закачиш правилно.
— И аз винаги съм смятал така.
— Кърт поправи и кранчето в банята, което вечно капеше и ни подлудяваше — добави Кейт.
— Никога не ме е притеснявало — възразих.
Кърт това и Кърт онова. Искаше ми се да повърна.
— Не е кой знае каква работа — заскромничи той.
— Адски мило от твоя страна — благодарих му. — Винаги ли носиш инструменти в куфарчето си?
— Джейсън — смъмри ме Кейт.
— Държа някои инструменти в автосервиза на приятелчето ми — поясни Кърт. — Просто се отбих там на път за тук. Не е кой знае какво.
— Пак ли ходи при търговеца в Кеймбридж? — попитах.
Кърт кимна.
— Да. А после реших да се отбия и да ви видя, а Кейт ми възложи задача.
Изгледах укорително Кейт.
— Все още ли възнамеряваш да ходим на кино тази вечер? — попитах.
Кърт загря намека и се сбогува. После Кейт започна кошмарно дългите си приготовления за излизане — „бърз“ душ, последван от четиридесет и пет минути сушене на косата, грим, поставен грижливо, сякаш се канеше да се появи на церемонията по връчване на „Оскар“. И накрая — диво препускане, за да стигнем до киното навреме. Разбира се, колкото повече я подтиквах да побърза, толкова повече се бавеше.
Затова седнах в спалнята и я загледах как се гримира.
— Слушай, Кейт — започнах.
— Какво?
— Не искам повече да експлоатираш Кърт.
— Да го експлоатирам? За какво говориш? — учуди се тя.
— Отнасяш се с него като с личния си слуга. Всеки път, когато дойде тук, го караш да свърши нещо.
— Престани, Джейсън, той ми предложи, А и не изглежда да му е неприятно. Според мен, така се чувства полезен. Нужен.
— Хм. На мен пък ми се вижда прекалено.
— Прекалено?
— Да. Сякаш ти си господарката на замъка, а той е някакъв смотан селяндур.
— Или пък аз съм лейди Чатърлей, а той е градинарят, така ли? — саркастично подхвърли тя.
Свих рамене. Не схванах смисъла на думите й.
— Ревност ли долавям? — усмихна се Кейт.
— Стига бе — изсумтях. — Абсурд.
— Ревнуваш, нали?
— Господи, Кейт! Защо да ревнувам?
— Не знам. Може би заради факта, че Кърт е сръчен и е напълно обикновен човечец.
— Обикновен човечец — повторих. — А аз какво съм? Някой милиардер? Баща ми беше металург, за бога.
Тя поклати глава и изсумтя леко.
— Когато ми каза, че Кърт е бил в специалните части, очаквах нещо различно. Грубиян. Невъзпитан мъжкар. Но той е адски внимателен. А е и привлекателен — засмя се тя.
— Привлекателен? Това пък какво означава? — извиках възмутено.
— О, знаеш какво имам предвид. Просто не е такъв, какъвто очаквах. Не ревнувай, сладурче. Ти си моят съпруг.
— Да, а какъв е Кърт? Твоят яшимби воин с мачете?
— Яномами.
— Както и да е.
— Е, понякога мачетето е инструмент, от който се нуждаеш — отбеляза тя.
Седнах нацупено в колата, но докато стигнем до киното, се успокоих.
Кейт обича филми със субтитри. Аз пък харесвам преследвания с коли и стрелби. Любимият филм на жена ми е „Близки влакове“. Пада си по бавните, изпълнени с размишления филми, за предпочитане на чешки или полски.
Моят любим филм пък е „Терминатор 2“. Изискванията ми са прости: експлозии, насилие и разголени мадами.