Кейт започна да се интересува от живота на разни странни племена от Африка и Южна Америка преди няколко години. Вероятно се дължеше на работата й. Работеше за Фондацията по народно и чуждестранно изкуство в Бостън. Отпускаха пари на бедни и бездомни художници и скулптори, чиито произведения изглеждаха сътворени от осемгодишния ми племенник. Но не плащаха добри пари на служителите си. Фондация „Майер“ даваше на Кейт осем хиляди годишно. Очевидно смятаха, че тя би трябвало да си плаща за привилегията да работи за тях. Мисля, че жена ми харчеше за бензин и паркинг повече, отколкото печелеше.
Продължихме да гледаме предаването. Кейт ядеше пуканки, а аз се наслаждавах на сладоледа. Говорителят ни обясни, че момчетата от племето яномамо доказвали мъжествеността си, като убивали някого. Използвали брадви, копия и лъкове. А също и духалки от бамбук, с които изстрелвали отровни стрели.
— Страхотно — отбелязах.
Племето кремирало мъртъвците си, сипвало пепелта в казан супа и я изяждало.
Май не беше чак толкова страхотно.
След като предаването свърши, разказах на Кейт последните новини за районния ни вицепрезидент Крофърд, който тъкмо бе напуснал компанията, отвеждайки със себе си шестима от най-добрите ни продавачи. А това едва не бе опразнило отдела ми.
— Гадна работа — казах. — Страхотна бъркотия.
— Какво говориш? — внезапно се заинтересува тя. — Това е чудесно.
— Не разбираш. „Ентроникс“ току-що ни съобщи, че купува американския бизнес на една холандска компания на име „Майстер“.
— Чувала съм за „Майстер“ — отвърна Кейт с леко раздразнение. — Е, и?
„Роял Майстер Електроникс“ е огромен конгломерат, един от най-сериозните ни съперници. Имаха филиал в Далас, който продаваше същите продукти като нас — плазмени телевизори и монитори и разни подобни.
— Крофърд напуска потъващия кораб. Сигурно знае нещо повече от нас.
Кейт седна и притисна колене към гърдите си.
— Слушай, Джейс, не осъзнаваш ли какво означава това? Сега вече имаш истински шанс.
— Шанс?
— От години си районен мениджър по продажбите. И не мърдаш оттам. Сякаш си се вкаменил на мястото си.
Зачудих се дали не бе решила да се справи с лошата новина за бременността, като се нахвърли на кариерата ми.
— Нищо не се е променило — казах.
— Помисли малко, Джейс. Ако Крофърд е напуснал компанията заедно с шестима от най-добрите продавачи, все някой трябва да заеме местата им, нали? Това е шансът ти да се издигнеш по-нагоре в йерархията.
— Харесвам си работата, Кейт. Не искам да съм вицепрезидент.
— Но заплатата ти вече е достигнала тавана, нали? Никога няма да печелиш повече, отколкото сега.
— Какво имаш предвид? Справям се много добре. Спомни си колко спечелих преди три години.
Тя кимна и прикова очи в мен, сякаш се чудеше дали да каже още нещо.
— Скъпи, онова преди три години бе изключение. Плазмените екрани тъкмо се бяха появили и „Ентроникс“ владееше пазара. Това няма да се случи отново.
— Чакай да ти обясня как стоят нещата, Кейт. Корпорацията е нещо като машина за сортиране на яйца, като типовете на моя възраст са яйцата. Вкарваш ги в различните кутии — за големи, по-големи и гигантски яйца.
— Кое от тях си ти?
— Не искам да съм гигантско яйца. Аз съм си просто продавач.
— Но ако влезеш в управата, ще започнеш да печелиш истински пари, бебчо.
Преди две-три години Кейт редовно ме съветваше как да се изкача по корпоративната стълба, но смятах, че вече се е отказала.
— Типовете от управата никога не напускат офисите си — казах. — Като затворници са. Вечно са по разни събрания и тенът им е кошмарен. Освен това трябва да се подмазват и да се интересуват от политиката на компанията. Не е подходящо за мен. Защо изобщо говорим за това?
— Слушай, ако станеш вицепрезидент, а после генерален управител, скоро ще ръководиш компанията. След няколко години ще печелиш истинско състояние.
Поех си дълбоко дъх и се приготвих да споря, но нямаше смисъл. В подобни ситуации Кейт бе като териер, който отказва да пусне кокала.
Истината бе, че двамата имахме съвсем различни идеи за това какво е състояние. Баща ми беше прост металург в завод в Уорчестър, който произвеждаше тръби за вентилационни системи. Издигна се до бригадир, членуваше в профсъюза на металурзите и дори беше активист. Не беше много амбициозен. Мисля, че бе започнал първата работа, която му бе попаднала, и си бе останал на нея. Но се трудеше усилено, работеше извънредно винаги когато бе възможно, и се прибираше у дома скапан, неспособен да направи друго, освен да се отпусне пред телевизора с бира в ръка. Върховете на два от пръстите на дясната му ръка липсваха. А това винаги ми напомняше колко ужасна бе работата му. Когато татко ми каза, че иска да отида в колеж, за да не ми се налага да работя като него, говореше адски сериозно.