Естествено, тази вечер отидохме да видим някакъв аржентински филм за млад свещеник в кома, влюбен в парализирана балерина. Всъщност, само Кейт гледаше филма, а аз непрестанно хвърлях поглед към миникомпютъра, който бях скрил зад кофата с пуканки. Типът от чикагската болница, с когото преговарях, бе заместник вицепрезидент по комуникациите и вече веднъж бе сменил спецификациите за плазмените телевизори, които искаше за стоте операционни. На всичкото отгоре настояваше да му предложа и нови цени. Мениджърът на международното летище в Атланта ми съобщаваше, че тъкмо чул от „Панасоник“ за по-високата разделителна способност на техните плазмени телевизори в сравнение с нашите, и питаше дали това е вярно. Проклет да съм, ако загубя и тази сделка заради „Панасоник“.
Последният имейл бе от Фред Назийм, който искаше да му се обадя.
За какво ли ставаше дума, по дяволите?
— Хареса ли ти? — попита Кейт, когато тръгнахме към колата.
Трябваше да занеса да подпишат талона ми за паркиране на едно място, а после да платя другаде. Очевидно системата за плащане бе сътворена в Съветския съюз.
— Да — отговорих лицемерно. — Вълнуващ филм.
Реших, че това ще я зарадва, но тя продължи с въпросите:
— Коя част?
— Почти всички.
— За какво ставаше дума?
— Къде?
— Във филма. Какъв беше сюжетът?
— Това тест ли е?
— Да — отговори тя. — Каква беше историята?
— Престани, Кейти.
Заобиколих колата и й отворих вратата.
— Сериозно говоря — ядоса се тя. — Мисля, че не видя нищо от филма. През цялото време седя вторачен в компютъра. А това наистина вбеси хората около нас.
— Погледнах го няколко пъти — признах си.
Кейт стоеше упорито до колата и отказваше да се качи.
— Налагаше се да проверя нещо — оправдах се.
— Вечер не си на работа — каза тя мрачно. — Трябва да престанеш.
— Мислех, че разбираш как стоят нещата. Това е част от работата ми. Говорихме по въпроса, нали? Хайде, качвай се.
Тя продължи да стои до мерцедеса, скръстила ръце пред гърдите си. Вече й личеше, че е бременна. Малката издутина под памучната й рокля се виждаше ясно.
— Имаш нужда от помощ — отбеляза. — Извън контрол си.
— Никога няма да живееш така, както си живяла като дете. Не и докато си омъжена за мен.
— Джейсън, престани — скара ми се тя, после се огледа наоколо, за да види дали някой ни слуша. — Господи, имам чувството, че съм създала чудовище.
32.
На сутринта звъннах на Фред Назийм точно в осем и половина. Знаех, че винаги е на работа по това време.
— Джейсън — започна той с въодушевен глас. — Провери ли кога най-рано ще можеш да ни доставиш плазмените монитори?
— Мислех, че сте подписали с „Панасоник“. Самият ти ми каза, че щели да ви доставят техните до една седмица. Промени ли се нещо?
Той замълча за момент.
— Доставиха ни мониторите вчера. Но имаше малък проблем. Нито един от телевизорите не работеше.
— Нито един? — втрещих се от изненада.
— Нито един. „Панасоник“ обвинява склада. Имало изтичане на някакъв газ, май хлорин. Очевидно той унищожавал микрочиповете или нещо подобно. И стотиците плазмени телевизори в склада били повредени. Проблемът е, че няма да успеят да ги подменят в следващите няколко месеца, а Хари Белкин ги иска отчаяно.
Забавих отговора си. Мислите ми препускаха лудо.
— Е, идваш на подходящото място — казах накрая.
Открих Кърт в командния център на компанията, на първия етаж, близо до главния вход. Бях му казал, че настоявам да се видим веднага, и той ми предложи да се срещнем там.
Командният център представляваше огромна зала с телевизионни монитори. Всички вътре носеха дебели пуловери — поддържаха ниска температура заради компютрите. На мониторите се виждаха всички входове на сградата, а също фоайетата и коридорите. Беше впечатляващо, и донякъде зловещо, да виждаш пред себе си цялата компания.
Кърт стоеше със скръстени ръце и говореше с един от колегите си. Носеше синя риза и елегантна вратовръзка и приличаше на началник.
— Брато — махна ми за поздрав, когато ме видя. — Какво става? — попита загрижено, щом приближих.
— Трябва да поговорим — отговорих и го стиснах за рамото.
Очите му загледаха студено.