— Добре.
— Насаме — казах и го изведох от командния център.
Открихме свободна стая за почивка, засипана със стари списания, празни чаши от кафе и опаковки от закуски.
— Току-що се чух с Фред Назийм — започнах.
— А, онзи тип от магазините на Хари Белкин.
— Точно така. Той ми съобщи, че всички монитори на „Панасоник“ били повредени, така че иска да сключи сделката с нас.
— Хей, това е чудесна новина. Голяма победа за теб.
Вторачих се в него.
— В склада на „Панасоник“ в Уестууд имало изтичане на газ, който направо изпекъл микрочиповете в мониторите.
— Искаш да направя нещо за теб ли? — попита Кърт невинно.
— Мисля, че вече си го направил — отговорих тихо.
Той примигна. Лицето му беше непроницаемо. Извърна се настрани и се загледа в празна кутия от понички. Накрая каза:
— Получи си сделката обратно, нали?
Стомахът ми се сви. Той го бе направил.
А щом бе направил това, сигурно бе извършил и нещата, за които Тревър обвиняваше мен. Проблемите с колата на Тревър. Плазменият телевизор, който се бе скапал по време на презентацията му пред „Фиделити“. Съсипаният компютър на Брет Глийсън.
Оттеглянето на предложението на „Сони“ към Дъг Форсайт.
Какво друго бе направил?
— Не искам нещата да се уреждат по този начин, Кърт — казах.
— „Панасоник“ те прекараха. А това е несправедливо.
— Осъзнаваш ли в каква каша ще се забъркаме, ако някой ни свърже със случилото се?
Кърт ме погледна раздразнено.
— Знам как да заличавам следите, брато.
— Не можеш да действаш по този начин. Саботажът може да е приемлив в специалните части, но не и в деловия свят.
Той се вторачи в мен.
— Очаквах поне малко благодарност — процеди през зъби.
— Недей, Кърт. Никога вече не прави подобни неща. Ясно ли е? Не искам повече да ми помагаш.
Той сви рамене. Очите му продължиха да ме наблюдават ледено.
— Не разбираш, нали? Аз се грижа за приятелите си. Такъв съм си. Както казват морските пехотинци: „Нямаш по-добър приятел, нямаш по-страшен враг“.
— Е — усмихнах се, — радвам се, че не съм ти враг.
33.
Полетът ми до Маями бе късно сутринта, затова реших да не отивам до службата, а да поспя до късно. Относително до късно, Кейт лежеше сгушена в прегръдката ми и това бе адски приятно, но внезапно забелязах колко е часът. Беше почти осем. Скочих от леглото, за да довърша опаковането на багажа, което бях започнал снощи.
— Хей, Кейт, няма ли да ходиш на работа? — попитах.
Тя промърмори нещо във възглавницата.
— Какво?
— Казах, че не се чувствам добре.
— Какво има?
— Болки.
Приближих се до нея разтревожен.
— Там долу ли?
— Да.
— Нормално ли е това?
— Не знам. Никога преди не съм била бременна.
— Обади се на доктор Димарко.
— Не е кой знае какво.
— Все пак му се обади.
Тя му звънна, а аз нервно довърших багажа, измих си зъбите, обръснах се и се изкъпах. Кейт спеше, когато излязох от банята.
— Чу ли се с Димарко? — попитах притеснено.
Тя се завъртя към мен.
— Каза ми да не се тревожа. Нареди ми да му се обадя, ако започна да кървя.
— Ще ми звъннеш ли на мобифона?
— Не се тревожи, скъпи. Ще ти се обадя, ако има нещо сериозно. Колко дни ще отсъстваш?
— „Техком“ продължава три дни. Помисли си само колко чуждестранни филми можеш да изгледаш в това време.
Почти цялото Братство бе на борда на самолета за Маями. Всички, освен Горди седяха във втора класа.
Аз бях настанен до пътеката, няколко реда пред останалите, и се кефех на факта, че имаше доста празни седалки. После обаче някаква жена с пищящо бебе седна до мен и заговори на испански на хлапето, което упорито отказваше да млъкне. Жената пъхна пръст в пелената на отрочето си и започна да го преобува. Вонята на бебешки изпражнения беше непоносима.
Зачудих се дали и мен това ме очакваше — да сменям бебешки пелени по самолетите.
Майката най-после приключи с преобличането, смачка миризливата пелена и я натъпка в джоба на предната седалка.
Зад мен някои от колегите се смееха шумно като тийнейджъри. Обърнах глава да ги видя. Смееха се на някакъв тип с гръб към мен, а той им показваше нещо в списание. Тревър му махна да се приближи, каза нещо и двамата избухнаха в смях. Мъжът удари Тревър леко по рамото и се обърна. Кърт.