Горди го забеляза, втурна се към него и го прегърна. Харди бе много по-висок от него и Горди обви ръце около кръста му. Гледката беше невероятно смешна.
„Техком“ е адски интересно събитие. На следващата сутрин навсякъде се виждаха огромни телевизори и монитори, петметрови видеостени, на които предаваха реклами. Един от щандовете бе виртуална имитация на ренесансов замък, направен холограмно. Вълшебна история. Една от компаниите показваше безжична видеосистема за домашни условия. Друга канеше хората да изпробват системата й за телефонни конференции.
Ние бяхме инсталирали картинни екрани, монтирани върху гигантски прозорец, както и най-добрите ни прожекционни апарати зя училища и офиси. Поседях известно време в будката, поздравявайки новодошлите, но основно се занимавах с големите ни клиенти. Кърт и няколко от момчетата от техническия отдел бяха дошли тук рано, за да монтират екраните, и той остана в будката почти целия ден. Държеше под око оборудването и най-вече неохранявания район зад будката. Забелязах, че бе станал доста популярен сред Братството.
Почти не се видях с Горди. Той и Дик Харди имаха дълго събрание с някакви типове от „Банк ъф Америка“. Държах се с него абсолютно цивилизовано, разбира се. Да, Горди беше пълен боклук, но това не бе ново. В една от почивките между събранията той се отби в будката и ме дръпна настрани.
— Поздравления за сделката с Хари Белкин — каза ми, като ме потупа по рамото. — Видя ли прес изявлението, което Дик Харди разпрати?
— Вече?
— Харди не губи време. Акциите на „Ентроникс“ вече се покачиха на стоковата борса в Ню Йорк.
— Заради тази сделка? Това е дребна работа за „Ентроникс“.
— Важното е кой губи и кой печели. При това моментът бе адски подходящ — „Ентроникс“ съобщава за страхотната си сделка по време на „Техком“. Жестоко!
— Да — съгласих се.
— Знаеш ли, Стедман? Започвам да си мисля, че май съм те подценявал. Когато се върнем, трябва да излезем някоя вечер заедно с жените си. Какво ще кажеш?
— Звучи чудесно — отговорих лицемерно, като едва се сдържах да не се изсмея.
По-късно обиколих щандовете на конкурентите. Хората грабеха рекламни материали като луди. Чанти, фризбита, плажни хавлии. Спрях пред будката на компания, която произвеждаше въртящи се видеоекрани и устойчиви на всякакъв климат екрани за билбордове. Бях си свалил значката, за да си мислят, че съм просто клиент. Зададох им няколко въпроса за корекцията на цветовете и пикселите. Не се опитвах да ги впечатля, а просто исках да видя докъде е стигнала конкуренцията. Споделиха с мен, че екраните им били използвани на концерти на „Ред Хот Чили Пепърс“, „Металика“ и Стинг.
После се отбих в будката на „Еървю Системс“, които продаваха по летищата монитори за информация за полетите. Бяха най-сериозният ни конкурент за сделката в Атланта, затова исках да видя продукта им. Не бяха голяма компания, затова всичките шефове бяха на щанда и ухажваха потенциалните клиенти. Здрависах се със Стив Бингам, директора им, хубав мъж на около петдесет години със сребристобяла коса, слабо лице и тъмни очи.
После отидох в будката на „Роял Майстер“, по-голяма от нашата и отрупана с телевизори и прожекционни апарати. Младежът, който бе дежурен там, се нахвърли върху мен въодушевено, тъй като реши, че съм потенциален клиент. Връчи ми визитната си картичка и пожела да ми покаже най-добрите им продукти. Напомни ми за самия мен преди около пет години. Поиска визитната ми картичка, но аз се потупах по джоба и го излъгах, че съм забравил картичките си в хотелската стая. Завъртях се, за да изчезна колкото се може по-бързо. Надявах се, че нямаше да ме види в нашата будка, когато той самият започнеше да обикаля.
— Позволете ми да ви представя на вицепрезидента ни по продажбите — спря ме той.
— Благодаря, но бързам за един от семинарите.
— Сигурен ли си? — попита женски глас. — Винаги обичам да поздравявам потенциалните клиенти.
Отначало не я познах. Мишосивата й коса сега бе златиста, изпъстрена с по-светли кичури. И за първи път носеше грим.
— Джоан — ахнах стреснато. — Не очаквах да те видя тук.
— Джейсън — усмихна се Джоан Тюрек и ми протегна ръка. — Не виждам значка. Да не би да си напуснал „Ентроникс“?
— Не… май съм я загубил някъде…
— Заедно с визитните картички — намеси се младежът раздразнено.
— Мислех, че си на работа във „Фудмарк“ — казах на Джоан.