— „Ентроникс“ е създадена през 1902 година — отговорих. — Тогава се е наричала „Осака телефон и телеграф“. Мисля, че фирмата ще съществува дълго след като ние вече сме покойници.
— Вярно ли е, че при вас е имало самоубийство преди известно време?
— Трагедия — отвърнах бързо. — Фил Рифкин беше един от най-добрите ни служители.
— Очевидно „Ентроникс“ е доста стресиращо място — отбеляза Лорна.
— Съвсем не е така — излъгах. — Но човек никога не знае какво става в личния живот на някого.
— Е, аз пък ще ви кажа какво става в моя личен живот — засмя се Лорна. — Умирам от жажда. Имам нужда от чаша вино.
— Хайде да поръчаме — предложих, като се протегнах към менюто с вината.
Но Лорна ме изпревари. Грабна менюто — за съжаление имаше само едно, и го отвори.
— В топла вечер като тази обичам хубаво бяло вино — обади се Дъфи.
Лорна четеше внимателно.
— Мислех си за „Поле“ — каза тя. — Но май „Латиф Ротшилд“ е по-добро, а?
Едва не изстенах. Четиристотин долара на бутилка, а жената изглеждаше сериозен пияч.
— Чудесна идея — намеси се Летаски, като ме стрелна с поглед, сякаш искаше да ми каже, че сделка за милиони си заслужава ужасяваща сметка.
Лорна махна на келнера и поръча бутилка „Поле“, скъпа бутилка „Монтраше“ за Дъфи и няколко шишета „Пелегрино“.
— Значи летището в Атланта е едно от най-оживените в страната, а? — попита Летаски.
— Най-оживеното в света — поправи го Дъфи.
— Мислех, че първенството държи летището в Чикаго.
— Не. И можем да го докажем. Тази година имахме тринадесет хиляди полета повече от Чикаго. При това само от януари до юни. Обслужваме три милиона пътници повече.
Мобифонът на Лорна звънна. Тя го отвори и заговори високо. Един от сервитьорите се приближи до нас и й прошепна нещо в ухото. Лорна го изгледа мръсно и затвори телефона раздразнено.
— Настояват всички посетители да изключат мобифоните си — съобщи ни тя. — Като че ли изобщо е възможно да чуеш звъненето на телефон тук. Толкова е шумно, че вече почти оглушах.
Бръкнах в джоба си и изключих моя дискретно.
След вечерята, на която Лорна си поръча омар с трюфели — най-скъпото ядене в менюто, се извиних и отидох до тоалетната.
Летаски се присъедини към мен след около минута.
— С риск да прозвучи банално, мога да кажа, че Том Дъфи е бил кастриран — каза той.
— Знаеш ли какво е език на тялото? — попитах.
— Разбира се. Защо?
— Хората ходят на курсове, за да се научат да разчитат малки жестове и мимики — обясних му. — И знаеш ли какво?
— Какво?
— Ами не е нужно да ходиш на курс, за да видиш, че Дъфи повтаря всичките й движения. Тя взима решенията, а не Дъфи.
— Мислиш ли, че спи с него?
— В никакъв случай. Сигурен съм.
— Виждал съм и по-странни двойки. Тази вечеря не върви добре.
— Да, разиграват ни — съгласих се. — Жената променя всичко, дявол да я вземе. Бях закачил Дъфи на въдицата, преди тя да се появи.
— Мислиш ли, че тя предпочита друг от кандидатите?
— Убеден съм само в едно — не слуша какво говоря и не ми обръща нула внимание.
— Кимна няколко пъти, докато ти говореше.
— Жените правят така. Кимат, за да покажат, че слушат, но това не означава нищо.
— Прав си. Дали не е време да блъфираме? — попита Летаски.
— Не — отговорих бързо. — Лорна не е наш човек. Ако станем от масата, сделката веднага ще отлети към „Хитачи“ или някой друг.
— „Еървю системс“.
Вратата на тоалетната се отвори и Дъфи влезе.
— Оставяме те на спокойствие — казах му и отидох до мивката.
В края на вечерята бяхме говорили за всичко друго, освен за дисплеите. Бяхме изпили три бутилки „Поле“ и Лорна си прекара чудесно. Проклинах безмълвно и нея, и неподвижното й лице.
Пожелахме им лека нощ, качих се в колата и бързо включих мобифона. Имах шест съобщения.
Гласът на Кейт звучеше уплашено и измъчено.
— Джейсън, кървя.
Изстинах.
Следващите четири съобщения бяха също от нея. Звучеше все по-отчаяно. Каза ми, че имало много кръв и се нуждаела от помощ.
— Къде си? — попита тя. — Ще ми звъннеш ли? Моля те.
Шестото съобщение бе от мъж. Чух гласа на Кърт.