— Падах си страхотно по енергията ти. По амбицията ти, по ентусиазма ти. Но постепенно ти започна да ги губиш.
Кимнах.
— Сега виждаш, че си се променил, нали? По-уверен си. Не се задоволяваш със съвсем малко. И се възхищавам на това.
По бузите й потекоха сълзи. Почувствах се като пълен идиот.
— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Когато се родих, ми подадоха ключовете към добрия живот. А ти трябваше да ги спечелиш.
— А?
— Получих всичко наготово. Предимствата, връзките. И какво направих с тях? Абсолютно нищо.
— Виж какво правиш за жената с юрганите — усмихнах се.
— Да — тъжно кимна Кейт. — От време на време помагам на някой беден художник. Вярно е. Но ти… виж откъде си тръгнал и какво си постигнал съвсем сам.
— С помощта на…
— Не — яростно възрази тя. — Без Кърт. И това е, което ме прави щастлива. Не играчките, които можем да си позволим сега. Като онази абсурдна морска звезда.
— Брошката от „Тифани“ ли?
— Мразя я. Съжалявам, но е така.
Изстенах.
— Нищо чудно, че никога не я носиш. Имаш ли представа колко… — замълчах бързо. — Благодаря, че ми каза. Вече е прекалено късно да я върна.
— Джейсън, брошката не е подходяща за мен — нежно каза Кейт. — Прекалено е лъскава и крещяща. Ужасна е. Става за Сузи, но не и за мен.
— Страхотно се въодушеви, когато я видя на Сузи.
— Просто се опитвах да й доставя удоволствие. Да не смяташ, че искам да се конкурирам със Сузи във всичко? Не искам нейния съпруг, нито детето й, да не говорим пък за тъпия й фалшив живот във висшето общество. Мислиш ли, че приличам на сестра си? Някога забелязвал ли си, че тя има козметика за хиляди долари в несесера си? Аз пък си купувам козметика от аптеката. Сузи и аз сме абсолютно различни. Винаги сме били.
Май бях подценил Кейт повече, отколкото тя мен.
— Съжалявам — каза тя. — Нараних чувствата ти.
— Заради брошката ли? Не, няма проблем. Всъщност се радвам, че не ми се налага да я гледам.
Кейт се засмя облекчено.
— Наистина ли мислиш, че е прекалено късно да я върнеш?
— Няма да ми се зарадват, но пък и аз съм продавач. Сигурен съм, че мога да ги убедя да си я вземат обратно.
— Какво да правя утре? — попита Кейт. — Не мога да се обадя на Кърт и да му кажа, че отменям поканата.
Поклатих глава.
— По-добре не го прави.
— Мисля, че е по-разумно да го накараме да си мисли, че всичко си е постарому и съвсем нормално.
— Да, каквото и да е нормално за него.
— Е, докато решиш какво да направиш по въпроса, май ще е по-добре да е благосклонно настроен към нас — реши Кейт.
45.
В четвъртък следобед Кейт ми звънна и ми заръча да купя тайландска храна за вечеря.
— Сузи си пада страхотно по тайландската храна — каза тя.
— Защо не помолиш Сузи да отиде до ресторанта? — попитах.
— Знаеш, че тя няма кола.
— А, да. Кърт при теб ли е?
— Тъкмо си тръгна. Поправи кабелната кутия и ще се върне към седем.
— Ще се прибера в седем без петнайсет — обещах.
На път за вкъщи купих една книга за средновековните мъчения. Бях почти сигурен, че Итън все още не я притежава. Отдавна бях престанал да се чувствам виновен, задето го насърчавах в извратените му удоволствия. Отбих се и в магазин за мобилни телефони и си купих нов, като запазих стария си номер. Не знаех дали е възможно да сложиш подслушвател на клетъчен телефон, но се страхувах, че Кърт подслушва моя.
Прегърнах и целунах Сузи, която правеше чай за Кейт в кухнята. Беше толкова почерняла, че изглеждаше намазана с лак за мебели.
— Хареса ли ти Нантъкет? — попитах. — Явно доста си се попекла.
— Аз ли? Това е бронзиращ крем. Мразя слънцето.
— Къде е Итън?
— Чете горе — отвърна тя и бързо забеляза опакованата книга. — За него ли е?
— Последното издание за средновековните мъчения.
— А. Хм, той вече не си пада по мъченията.
— Хей, това е чудесна новина.
— Всъщност не е — започна тя, но Итън влезе в кухнята.
Приближих се до него и го прегърнах.
— Купих ти книга, но май съм поизостанал. Чух, че вече не се интересуваш от средновековните мъчения.