— Да, можеха — потвърди.
— Грижиш се за мен — благодарих му. — Оценявам това.
— Не схващам какво искаш да кажеш — отвърна той с непроницаемо лице.
— Абсолютно сигурен ли си, че никой никога няма да разбере? — попитах тихо.
Дори не го погледнах. Останах си вторачен в плочките на пода.
Зачаках.
— Какво да разбере? — попита той.
Огледах се наоколо, сякаш да проверя дали някой може да ни чуе. Вдигнах очи и забелязах блясъка в неговите. Не се усмихваше, но долових задоволството му.
— Как го направи? — попитах още по-тихо.
Пет, десет секунди.
— Направи нещо на колата му, нали? — попитах.
Вкусът в устата ми бе адски горчив и противен.
— Не знам за какво говориш — отвърна Кърт.
Втурнах се към мивката и повърнах. В стомаха ми не остана нищо, но продължавах да се напъвам. Усещах вкус на киселина и мед. Пред очите ми заиграха ярки петна. Стори ми се, че ще припадна.
Забелязах, че Кърт бе застанал до мен.
— Добре ли си? — попита той загрижено.
Стиснах плота с побелели ръце. Завъртях се бавно, за да го погледна. Вонята на повърнато ме зашемети.
— Ти си ги убил — казах. — Убил си ги, по дяволите!
Лицето на Кърт се вкамени.
— Разстроен си — каза той. — Очевидно си под стрес, а сега и тази злополука.
— Убил си ги! Направил си нещо на поршето на Тревър. Знаеше, че и двамата ходят да играят баскетбол в четвъртък. Знаеше, че Тревър обича да кара бързо. Мили боже!
Очите на Кърт ме гледаха ледено.
— Достатъчно — каза той. — Прекрачи границата, приятел. Не можеш да ме засипваш с подобни обвинения. Единствените хора, които ми говорят така…
— Отричаш ли? — извиках.
— Ще се успокоиш ли най-после? И говори по-тихо. Престани с тези дивотии. Не обичам да ме обвиняват в нещо, което не съм направил. Не ми пука дали си разстроен или не. Ще трябва да се стегнеш. Успокой се. Не бива да ми говориш по този начин. Не ми харесва.
Изгледах го безмълвно, не знаех какво да кажа.
— Приятелите не ми говорят така — продължи той с опасен поглед в очите. — А определено не искаш да ми станеш враг. Повярвай ми. Не искаш да съм ти враг.
После се завъртя бавно и без да каже и дума, излезе от къщата.
46.
Дали трябваше да споделя всичко с Кейт още тогава?
Вероятно да. Но знаех, че ще се разстрои ужасно, ако й съобщя подозренията си.
Никой от нас не искаше да излага бременността й на риск. Може би вече бе достатъчно напреднала, за да не изгуби бебето заради стреса, но не бях готов да рискувам.
Кърт, разбира се, беше отрекъл. Но аз знаех.
В някой момент щеше да се наложи да разкажа на Кейт. Или тя просто щеше да разбере. Но исках първо да се стегна и да й обясня всичко по подходящ начин. Спокойно и логично. След като обмисля проблема. Трябваше да говоря като човек, който контролира положението и е добър защитник на дома си.
— Ти ли повръщаше? — попита тя.
— Да.
— Мислиш ли, че храната е била развалена? — попита Сузи. — Стори ми се, че пилето има странен вкус.
— Не, храната си е съвсем наред. Просто нерви.
— Стрес — отбеляза Сузи. — Крейг повръща всеки път, когато трябва да представи новия си проект пред директорите на телевизията.
— Така ли?
Искаше ми се Сузи да се оттегли.
— Къде е Кърт? — попита Кейт.
— Трябваше да си ходи.
— Да не сте се скарали? Стори ми се, че чувам разправия.
— Нищо особено. Да, поскарахме се заради нещо в работата. Нищо важно. Да прибера ли храната?
— Джейсън, изглеждаш адски разстроен. Какво е станало? Кой се обади по телефона?
— Наистина не е важно — настоях упорито.
— Добре. Тъкмо звъннах на Мари и й съобщих за галерията. И знаеш ли какво ми отговори? Беше на креолски и не помня как точно звучеше, но означаваше: „Помни дъжда, който накара царевицата ти да расте“. Това бе начинът, по който тя искаше да каже, че дължи всичко на мен. Не е ли мило?
— Гордея се с теб, бебчо. Постъпи чудесно.
— Не изглеждаш добре, Джейсън. Сигурен ли си, че всичко е наред?
— Всичко е наред — излъгах бързо.
Едва успях да задремя. Събудих се в пет сутринта, както обикновено. Тялото ми бе обучено да грабне чаша кафе и да се отправи към фитнеса на Кърт. Но след като се измъкнах тихо от леглото, си припомних всичко.