— Глийсън беше сериозен пияч — обади се Фестино. — Страхотно си падаше по купоните.
— Все пак — възрази Летаски.
Всички закимаха. Никой не вярваше, че Тревър е бил пиян.
— Обичаше да шофира бързо — изтъкна Форсайт. — Адски бързо. Но беше добър шофьор. Как е загубил контрол над колата? Снощи не валя, нали?
Летаски поклати глава.
— Петно от масло или нещо подобно? — попита Форсайт.
— Аз самият стигнах дотам по магистрала 95 — отвърна Летаски. — Но не видях никакви петна.
— Някога виждал ли си жена му? — вметна Детуайлър, най-младият ни продавач.
— Страхотно маце — облиза устни Рик. — Руса, с големи цици. Точно каквато би очаквал от Тревър.
Той се огледа наоколо и забеляза неодобрителните погледи на колегите.
— Съжалявам — побърза да се извини.
— Нямаха деца, слава богу — отбеляза Летаски.
— Слава богу — присъединих се към него.
Бях слушал разговорите внимателно, но без да се намесвам. Не исках да рискувам и да споделя подозренията си с тях.
— Механичен дефект или нещо подобно? — зачуди се Детуайлър.
Летаски въздъхна.
— Предполагам, че всичко е възможно.
— Госпожа Алард ще съди „Порше“ до дупка — реши Фестино.
След няколко минути всички излязоха от кабинета ми, за да започнат работа, само Фестино остана.
— Какво мислиш за Тревър? — попита ме той колебливо.
— Какво имаш предвид?
— Знам, че не трябва да се говори лошо за мъртвите, но мразех тоя задник. Знаеш го. Предполагам, че и ти изпитваш същите чувства.
Не отговорих.
— Но… не знам… може пък и да не е бил чак толкова лош. Нито пък Глийсън. Макар че бе още по-трудно да харесаш Глийсън.
Кимнах.
— Е, може и да проявявам нетактичност, но реши ли на кого ще възложиш сделките им?
Новините се разчуват бързо в ерата на имейлите. Точно преди обяд получих писмо от Джоан Тюрек в Далас.
Страшно съжалявам за Тревър Алард и Брет Глийсън. Направо не мога да повярвам. Ако бях суеверна, щях да кажа, че върху „Ентроникс“ тегне проклятие.
Май в думите й имаше известна логика.
По обяд отидох до обществения телефон в кафенето. Почти никой не го използва, тъй като всички в сградата си имат телефони на бюрата, както и мобифони.
Бях решил да се обадя на ченгетата.
Искаше ми се да звънна на някоя линия за анонимни информатори, но колкото и да е странно, полицията в Масачузетс нямаше такава. В сайта им открих линии за тероризъм, палежи, бегълци от правосъдието, кражби на коли и мошеничества, но нищо за най-обикновените убийства.
Затова звъннах на полицая, чието име бе в прес изявлението. Шон Макафи, който разследваше катастрофата, не бе на работното си място. Може би се намираше на мястото на катастрофата, но подозирах, че разследването му бе формално.
От друга страна, не исках да проследят обаждането ми и да ме разкрият. Смятах, че полицията в наши дни може да проследява всички обаждания, дори от мобифони. Така че, ако искаха да разберат откъде се обаждам, щяха да стигнат само до обществения телефон в кафенето на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам.
— Сержант Макафи — изрече груб глас с южняшки акцент.
Наблизо нямаше никой — телефонът се намира в ъгъла на кафенето до вратата за персонала, но все пак не смеех да говоря високо. От друга страна обаче, ми се искаше да прозвуча уверено.
— Сержант Макафи — започнах с деловия си глас, — разследвате катастрофата, станала снощи на магистрала 95 в Уолтам, нали? Поршето?
— Да — потвърди сержантът, изпълнен с подозрение.
— Имам известна информация за нея.
— Кой се обажда?
Бях готов за въпроса.
— Аз съм приятел на шофьора.
— Име?
Моето ли? Или името на шофьора?
— Страхувам се, че не мога да ви дам името си.
— Каква е информацията ви?
— Мисля, че нещо е било направено на поршето.
Дълга пауза.
— Защо мислите така?
— Защото шофьорът имаше враг.
— Враг. Мислите, че някой го е избутал от пътя?
— Не.
— Значи смятате, че някой е повредил колата умишлено?
— Точно така.