— Ами… — проточи Пондър. — Страхувай се. Непрекъснато.
— Тъй ли било! — отдъхна си Ринсуинд. — Няма проблем. Това отдавна съм го научил.
— Ще се помъчим да те пратим точно в средата на континента, където се смята, че е разположен Хунхун.
— Столичният им град ли?
— Да. Ъ-ъ… — Пондър го стрелна с гузен поглед. — Виж сега, без значение какво ще се случи, аз поне съм пресметнал, че ще стигнеш жив дотам, а дори и на това не би могъл да се надяваш, ако всичко бях оставил в техни ръце. И съм напълно убеден, че ще попаднеш на нужния континент.
— О, чудесно.
— Хайде, господин Стибънс, губим време — подкани го Ридкъли. — Изгаряме от нетърпение да чуем как искаш да си свършим работата.
— А, да. Вярно. Ти, господин Ринсуинд, вземи да застанеш ей там, насред осмоъгълника… Тъй, благодаря ти. Хм. Господа, нали разбирате, винаги е имало затруднения при телепортирането на големи тела и те са породени от Принципа на неувереността на Хайзенберг12, защото телепортираният обект — произлиза от теле, значи „виждам“, и порте, значи „отнасям се“, а цялата дума означава „виждам как се отнася нанякъде“ — тоест… обектът де, колкото ще да е голям, се редуцира до тавмична частица, следователно става жертва на фатална дихотомия: може да знае какво представлява или къде отива, но не и двете едновременно. Ъ-ъ, породеното от това напрежение в морфичното поле накрая го принуждава да се разпадне, като превръща тялото в неуверено оформен обект, ъ-ъ, тоест разплескан понякога по цели единадесет измерения. Не се съмнявам, че всичко това ви е известно.
Професорът по Неопределени изследвания похъркваше — изведнъж си бе представил, че изнася лекция в зала 3Б.
Ринсуинд пък се хилеше. Поне устата му зееше и зъбите му се виждаха.
— А… Моля за извинение, но досега никой нищо не спомена за разп…
— Разбира се — продължи Пондър, — тялото няма да преживее субективно този процес…
— Ох…
— …поне доколкото познаваме процеса…
— Какво?
— …макар да съществува теоретичната възможност духът да е активен…
— А?
— …и за миг да стане свидетел на експлозивното обезтелесяване.
— Ей, какви ги дрънкате?!
— Всички обаче сме запознати с употребата на заклинанието във функцията му на опорна точка. Ъ-ъ, така не се пренася един обект, а просто се разменят местата на два обекта с приблизително равна маса. Тази вечер целта ми е да демонстрирам как чрез придаване на точно определен въртящ момент и максимална скорост на тялото…
— За мен ли приказваш, бе?
— …от първия момент на практика е несъмнено…
— Само „на практика“ ли?
— …че тялото ще запази целостта си при изминаване на разстояния до шест хиляди мили, плюс-минус десет процента…
— Плюс или минус все пак?
— Затова бъдете така добри… Извинете, Декане, ще ви бъда много задължен, ако престанете да ни покапвате с восък… Бъдете така добри да заемете позициите, които съм отбелязал на пода…
Ринсуинд впи изпълнен с копнеж поглед във вратата. Няколкото крачки до нея не бяха никакво препятствие за опитния страхливец. Можеше просто да си изприпка оттук, а тези нека си… нека си…
Какво ли биха могли да сторят? Да му отнемат шапката и да му забранят да припарва до Университета. Като се позамисли, едва ли биха си нарушили спокойствието чак дотам, че да го приковават на моста с главата надолу, ако се окаже прекалено трудно да го намерят.
Точно в това му беше проблемът. Нямаше да умре, но нямаше и да е магьосник. Докато старшите майстори на Занаята се тътреха по местата си и притягаха топчетата на жезлите си, той си мислеше, че ако не може да се смята за магьосник, все едно е умрял.
Започнаха заклинанието.
Ринсуинд обущаря? Ринсуинд просяка? Ринсуинд крадеца? Всичко освен квалификацията „Ринсуинд мъртвеца“ изискваше знания или дарби, от които той бе лишен.
12
Наречен така на името на магьосника Сангрит Хайзенберг, а не на несравнимо по-прочутата марка „Хайзенберг“, която вероятно е най-добрата бира в света.