Коен кимна.
— Горе-долу позна. Е, няма да трепем всичките стражи…
— Нима?
— Много ще се забавим.
— Разбира се, освен това ще искаш да си оставиш малко забавления и за другия ден.
— Не, бе, те ще са твърде заети с революцията и другите щуротии.
— И революция, а? Да му се не види…
— Хората казват, че имало знамения. Няма да сбъркаш, ако останеш с нас — добави новоизлюпеният Чингис Коен. — Поне ще знаеш, че няма да пострадаш.
— Ей в това не съм сигурен — ухили се ужасно Ринсуинд. — Даже изобщо.
„Поне като съм сам, случват ми се обикновени страхотии.“
Коен вдигна рамене и плъзна поглед по полянката, докато забеляза кльощава фигура, седнала по-настрани от останалите и увлечена в някаква книга.
— Виж го пък тоя — рече снизходително като човек, хвалещ умното си кученце. — Вечно е забол нос в тия хартии. Ей, Даскале! Я ела и покажи на тоя магьосник пътя за Хунхун. — Пак се обърна към Ринсуинд. — Даскала всичко ще ти сдъвче набързо, щото знае всичко. Оставям ви да си бъбрите. Аз пък имам малко приказка с Дъртия Винсент. Не че му има нещо — добави наежено, — ама паметта му върти номера. По пътя насам имахме неприятности, да знаеш. Все му разправям: „Жените ги насилваш, пък къщите ги палиш.“
— Жени ли? — задави се Ринсуинд. — На неговите години не е много веро…
— Само на осемдесет и седем е — отсече Коен. — И не е хубаво да разваляш сънищата наяве на един старец, чу ли?
Даскала се оказа върлинест мъж с дружелюбно, но разсеяно изражение и с пухкава корона от бяла коса. Погледнат отгоре, сигурно приличаше на глухарче. И не изглеждаше кръвожаден вагабонтин, макар да носеше възширочка за телосложението му ризница, също и огромна ножница на гърба, пълна обаче със свитъци и четки. А на ризницата си бе пришил кожен нагръден джоб за трите разноцветни перодръжки.
— Приятно ми е, Роналд Сейвлой — представи се и стисна ръката на Ринсуинд. — Тези господа разчитат може би прекалено на моята осведоменост. Да видим сега… Искате да стигнете до Хунхун ли?
Ринсуинд тъкмо за това размишляваше усилено
— Е, искам поне да знам кой път ще ме отведе дотам — каза предпазливо.
— Да, разбирам. През този сезон на ваше място бих се насочил към залязващото слънце, докато сляза от планините в алувиалната равнина, където ще забележите дръмлини и някои чудесни образци на ератични скали. Разстоянието е около десет мили.
Ринсуинд го зяпаше. Доста по-уместно би било да чуе от устата на разбойник указания от рода на „Пердашиш направо до опожарения град, после свиваш вдясно и вървиш все покрай ония, дето са обесени за ушите.“
— Тези дръмлини… не са ли опасни?
— О, става дума само за един вид постглациални възвишения — успокои го господин Сейвлой.
— Ами онези ератични скали? Звучи ми като нещо, което може да подскочи и да ти се стовари на главата.
— О, не, просто са каменни късове, влачени надалеч от движението на ледниците. Няма за какво да се тревожите. Местността сама по себе си не е враждебна.
Ринсуинд не му повярва. Разните местности неведнъж му бяха нанасяли болезнени удари.
— Хунхун обаче — продължи господин Сейвлой — е малко неспокойно място в момента.
— Не може да бъде — уморено сви устни Ринсуинд.
— Не е съвсем правилно да наречем ситуацията обсада. Всички очакват смъртта на Императора. Настъпват — той се усмихна — „интересни времена“, както ги наричат тук.
— Мразя интересните времена.
Другите от ордата се пръснаха по работата си, дремеха или се жалваха един на друг от болки в ходилата. Отнякъде се чуваше гласът на Коен:
— Гледай бе, това е кибрит, пък онова е…
— Знаете ли, изглеждате ми твърде образован за варварин — осмели се да отбележи Ринсуинд.
— О, моля ви, не съм бил варварин цял живот. Преди бях учител. Затова ми измислиха прякор Даскала.
— И какво преподавахте?
— География. И усърдно се занимавах с изучаването на Ауриента13. Реших обаче да зарежа всичко и да си изкарвам прехраната с меч в ръка.
— След като цял живот сте бил учител?!
— Е, само се наложи да сменя гледната точка, ако ме разбирате.
— Но… все пак… лишенията, ужасните рискове, всекидневните опасности за живота…
Господин Сейвлой се оживи.
— Именно, именно! И вие ли сте бил учител?
Някой кресна. Ринсуинд видя двама от ордата да се карат, почти опрели носове. Бившият учител въздъхна.
— Опитвам се да ги науча да играят шахмат. Жизненоважен е, за да проникнем в мисленето на хората от Ауриента. Опасявам се обаче, че моите съратници трудно възприемат идеята да изчакват реда си за следващия ход. А представата им за дебют е царят и пешките да се втурнат напред и да подпалят противниковата част от дъската.
13
Така в Анкх-Морпорк наричат Уравновесяващия континент и съседните му острови. Означава „мястото, откъдето идва златото“.