— Преклони се!
— Моля?!
— Преклони се!
Близо до него се появиха остриета на мечове.
— Моля те, преклони се — прошепна глас някъде зад ухото му.
Не звучеше особено приятелски, но в сравнение с останалите направо преливаше от нежност. И като че принадлежеше на съвсем млад мъж. Отгоре на всичко говореше чудесно анкх-морпоркското наречие.
— Но как?
— И това ли не знаеш? Падни на колене, после удари чело в земята. Ако искаш да ти остане нещо, върху което да носиш шапката си.
Ринсуинд се подвоуми. Беше роден свободен, и то в Анкх-Морпорк. Тамошните граждани не се кланяха на някакви си чужденци.
От друга страна, гражданите се стараеха да не вършат и неща, заради които да им отсекат главите.
— Така е по-добре. А откъде си научил, че е задължително да трепериш целият?
— Сам го измислих.
Показалецът на ръката се сви отново. Един страж цапардоса Ринсуинд по лицето с навитата на руло „Какво правих през ваканцията“. Той стисна гузно листовете, а стражът се устреми към пръста на своя господар.
— Ей, Глас…
— Какво?
— Ще ме сполети ли нещо неприятно, ако настоявам за имунитет като чужд гражданин?
— Ще ти отделят специално внимание, може би ще те запознаят с голямата мелачка.
— Тъй ли…
— А в Хунхун има майстори на изтезанията, които могат да поддържат живота на човек цели десетилетия.
— Не говориш за сутрешните кросове за здраве и зеленчуковите диети, нали?
— В никакъв случай. Затова си затваряй устата и ако имаш късмет, ще те изпратят като роб в двореца.
— Късмет ми е прякорът — измънка Ринсуинд. — Ама Лош ми е името.
— Не забравяй да скимтиш и да пълзиш в краката им.
— Ще вложа цялото си старание.
Бялата ръка се появи отново, хванала крайчето на малко листче. Стражът го взе, завъртя се на пети към Ринсуинд и се прокашля.
— Вникни в мъдростта и справедливостта на областния управител Кий, топко от блатни миазми! Не за него говоря, а за теб!
Пак си прочисти гърлото и се вторачи отблизо в листчето като човек, научил се да чете, произнасяйки всяка буква поотделно.
— „Бялото пони препуска през… през…“ Стражът се обърна и се посъветва шепнешком със завеските.
— „…през цъфналите хризантеми, хладният вятър поклаща кайсиевите клонки. Изпратете го роб в двореца, докато му окапят всички крайници.“ Другите стражи запляскаха с ръце.
— Вдигни глава и аплодирай — настоятелно посъветва Гласът.
— Страх ме е да не ми окапят крайниците.
— Мелачката е много голяма, уверявам те.
— Бис! Браво! Великолепно! Това за хризантемите беше изключително!
— Добре се справяш. Слушай внимателно. Ти си от Бес Пеларгик. Незнайно защо говориш езика ни точно като онези особняци там. Пристанище е, между другото. Ограбили са те бандити и ти си избягал с един от техните коне. Затова нямаш документи. Тук за всичко са необходими разрешителни, включително и за да бъдеш самия себе си. И се преструвай, че не ме познаваш.
— Че аз не те познавам.
— Правилно. И да живее постепенната промяна към по-справедлива държава, но с дължимата почит към завещаните ни от праотците традиции и, разбира се — без да пострада светлейшата императорска особа!
— Точно така. Разб… Какво?!
Стражът срита Ринсуинд в бъбреците. На универсалното наречие на ботуша това беше покана да се надигне от земята.
Тъкмо се опря на едно коляно и видя Багажа.
Но не беше неговият. Всъщност бяха три.
Багажът изтупурка до билото на нисък хълм и спря толкова рязко, че изрови множество малки улейчета в пръстта.
Естествено нямаше и с какво да вижда. Начинът, по който възприемаше случките, оставаше неразгадаема тайна.
Но възприе присъствието на другите Багажи.
Трите стояха търпеливо в колона зад паланкина. Бяха големи. И черни.
Крачетата на Багажа изчезнаха в туловището му.
След малко предпазливо пооткрехна капака си.
От трите свойства на коня, които са известни на повечето хора, третото е, че на къси разстояния животното не достига скоростта на спринтьор. Както и Ринсуинд бе научил от собствен опит, конят просто трябваше да се оправя с повече крака.
Имаш и допълнителни преимущества, ако а) яхналите коня хора не очакват да побегнеш, и б) случайно си се озовал в много удобна стартова позиция.
Ринсуинд се изстреля напред като прекалено люто къри от чувствителен стомах.
Разнесоха се гръмогласни крясъци, обаче успокояващото, единствено важното нещо беше, че всичко ставаше зад гърба му. Скоро цялата врява и причинителите й щяха да положат усилия, за да го настигнат, но това щеше да се случи в бъдещето, макар и твърде близко. Би могъл и да помисли накъде тича, само че опитният страхливец е прекалено зает с въпроса от какво бяга, за да мисли и за посоката.