Начинаещият беглец би загубил време да се оглежда през рамо. Ринсуинд по инстинкт знаеше всичко за съпротивлението на въздуха и за склонността на коварни камъни да ти се набутват под краката, ако не внимаваш. И защо да се озърта? Вече тичаше с все сила. Каквото и да видеше зад себе си, не би го принудило да се напъва повече.
Пред него имаше голямо разпръснато село, съградено предимно от пръст и тор. В полята наоколо десетки селяни вдигаха глави, за да се вторачат в неспирно ускоряващия се магьосник.
Може и да го подвеждаше възбуденото въображение, но той беше готов да се закълне, че на минаване чу нечий вик:
— Желаем похвална издръжливост на Червената армия! И печален край без излишни страдания на потисническите сили!
Стражите свърнаха в движение към селяните, а Ринсуинд се шмугна между колибите.
И за това Коен се бе оказал прав. Изглежда имаше някаква революция. Империята обаче бе съхранявала неизменния си ред от хилядолетия, учтивостта и безукорните обноски се бяха втъкали в самото й битие. Революционерите май тепърва трябваше да усвояват изкуството на грубиянските лозунги.
Ринсуинд определено предпочиташе да бяга, вместо да се крие. Вярно, би могъл да се свреш в миша дупка, но спипат ли те, свършено е с теб. Но не можеше да се отрече, че селото предлагаше единственото скривалище на много мили наоколо, а някои от стражите яздеха коне. По такова равно поле конят лесно наваксваше първоначалната преднина на спринтьора.
Затова се гмурна наслуки в първата изпречила му се постройка и бутна която врата докопа.
На нея имаше старателно изрисуван надпис: „Изпит. Пазете тишина!“
Около четиридесет озадачени и леко разтревожени лица се обърнаха към него — не деца, а възрастни.
В единия край на стаята стърчеше катедра, на която се виждаше сноп листове, запечатани с восък.
Ринсуинд усети познатата атмосфера. Бе я вдишвал преди, макар и на половин свят оттук. Изпълваше я дъхът на студена пот, в която се обливаш, щом със закъснение осъзнаеш, че все пак е трябвало да си преговориш материала. Бе се изправял срещу какви ли не ужаси, но в речника на страха дори липсваше подходящо определение за чувството, обземащо те след прокобните думи: „Предайте изпитните си работи.“
Кандидатите го зяпаха.
А отвън долитаха неприятно гръмки викове.
Ринсуинд скочи трескаво към катедрата, разкъса връвчицата и мълниеносно разпредели листовете с въпросите. Връхлетя обратно към безопасността на катедрата, смъкна си шапката и се прегърби, преди вратата да се отвори.
— Махайте се! — изръмжа гневно. — Не виждате ли, че провеждаме изпит!
Смътно очертаваща се фигура промърмори нещо на някой друг. Вратата се затвори.
Кандидатите още не откъсваха погледите си от него.
— Ъ-ъ… Хм… Скоро ще трябва да предадете изпитните си работи.
Шумолене, няколко секунди ужасено мълчание, после четките зашариха по листовете.
Ринсуинд взе останалия на катедрата въпросник и го зачете.
Заглавие: „Изпит за длъжността помощник-товарач на нощни отпадъци в района У’унг“
Прочете и първия въпрос. От кандидатите се изискваше да съчинят поема в шестнадесет строфи за вечерната мъгла над тръстиковото мочурище.
Вторият въпрос се отнасяше до употребата на метафори в книга, за чието съществуване той дори не подозираше до този миг.
Имаше и въпрос за музика…
Обърна листа. Никъде не се споменаваха думите „тор“, „кофа“ или „количка“. Все пак у него остана съмнението дали тази система дава път в живота на по-умели хора в сравнение с онази в Анкх-Морпорк, където задаваха един-единствен въпрос „Носиш си своя лопата, нали?“
Врявата като че се отдалечаваше. Той се престраши да надникне през вратата. Край пътя още имаше някакво оживление, но поне не изглеждаше насочено срещу него
И Ринсуинд си плю на петите.
Кандидатите продължиха с изпита. Един от по-предприемчивите обаче си нави крачола и преписа от вътрешната му страна поема за мъглата, която бе съчинил по-рано с много пот на челото. Човек постепенно започваше да се досеща какви въпроси могат да му зададат.
А Ринсуинд продължаваше в тръс, хлътваше във всеки канал, стига да не затъваше до коленете в засмукваща го кал. Тази местност не беше предназначена да укрива бегълци. Поданиците на Ахатовата империя отглеждаха посеви на всяко парче земя, по което семената нямаше да се изтърколят надолу.
Щом селото остана далеч зад него, никой не му обръщаше особено внимание. Редките придружители на водни биволи все пак извиваха глави, за да го проследят с поглед, без обаче в очите им да проличи любопитство. Просто тичащият Ринсуинд беше мъничко по-интересен от добичетата, неспирно наторяващи почвата.