— Печелех време, проучвах територията, не исках да наруша прикритието си — опита се да налучка Ринсуинд. — Ъ-ъ… Няма смисъл веднага да разкривам кой съм, нали?
— Значи засега се явяваш в друг облик?
— Да.
— Чудесно се преструваш.
— Благодаря ти. Това е, защото…
— Само неописуемо велик магьосник би си позволил толкова жалък и окаян вид.
— Пак благодаря. А-а… как разбрахте за случката на пътя?
— Щяха да те съсекат на място, ако не ти бях подсказала какво да правиш.
Младата жена прибра ножа, но Ринсуинд долавяше, че не я накара да повярва в него, а само я убеди да отложи смъртта му.
— Я ме слушай внимателно! — изсъска тя. — Случват се много лоши неща. Не вярвам във великите магьосници, но хората се уповават на тях. Понякога настъпват времена, когато хората трябва да вярват. И ако те умрат, защото магьосникът, в когото са повярвали, се е оказал не от най-великите, значи лошо му се пише. Може и да си Най-големият магьосник. Но ако не си, съветвам те да се учиш на магии усърдно, за да станеш. Ясна ли съм?
— Ъ-ъ… Да.
Ринсуинд бе стоял лице в лице със смъртта неведнъж. Често наоколо имаше изобилие от мечове и брони. Този път виждаше само хубавичко момиче и нож, но случката някак се вместваше сред най-лошите.
Тя се отпусна по-спокойно върху вързопите.
— Ние сме пътуващ театър. Това е удобно. На актьорите от школата „Нох“ се позволява да обикалят.
— Радвам се за тях.
— Не ме разбра. И ние сме от школата „Нох“.
— Е, не се представихте чак толкова зле в кръчмата.
— Най-големи магьоснико, това е отдалечаваща се от реализма символична форма, опираща се на архаичното слово, стилизираните жестове и подходящия музикален съпровод. Ти чудесно се преструваш, че нищо не разбираш от изкуство. Дори се изкушавам да повярвам, че изобщо не се опитваш да играеш своя роля.
— Извинете, как се казвате?
— Хубавата Пеперуда.
— Сериозно?
Тя го изгледа с неприязън и се премести към предницата на каруцата.
Която пък продължи да трополи по пътя. А Ринсуинд лежеше, опрял глава в чувал с воня на чесън, и проклинаше жените с ножове в ръце, целия преподавателски състав на Невидимия университет, изчезналия си Багаж, накрая и населението на Ахатовата империя като цяло. В момента обаче отделяше особено внимание на човека, направил каруцата. Щом е смятал, че грубото дърво с безброй стърчащи трески е най-добрият под, може би си е представял, че и триъгълникът е най-практичната форма на колелото?
Багажът се спотайваше в една канавка, наблюдаван без особен интерес от мъж, който държеше края на връв, завършваща от другата страна с воден бивол.
Багажът се чувстваше засрамен, объркан и загубен. Последното се дължеше на обстоятелството, че всичко наоколо беше… познато. Светлината, миризмите, почвата… Само дето не се чувстваше притежаван.
Бе направен от дърво, което пък ги усеща тези неща.
Едно от многото крачета драскаше черти в калта. Същите нещастни рисунки, които правиш с върха на обувката по пода, ако те извикат пред черната дъска да ти прочетат конското.
Най-сетне Багажът стигна до най-близкото подобие на решение, което беше по силите на дървесината.
Преди време бе подарен. Прекара много години във вярно следване на новия си собственик из странни земи, срещна екзотични същества и често ги стъпкваше. Сега пък попадна обратно в земята, където някога бе раснал като дърво. Значи беше свободен.
Е, не може да се каже, че е най-логичната последователност от умозаключения, но и не е зле, ако мислите с дупките от чепове в стените си.
Багажът копнееше да направи нещо.
— Даскале, кога ще си готов, а?
— Ей сегичка, Чингис, тъкмо привършвах…
Коен въздъхна. Ордата се възползваше от почивката, за да поседи в сянката на близкото дърво и да си разменя измислици за някогашни подвизи. Господин Сейвлой стърчеше върху кръгъл камък, зяпаше околността през самоделно устройство и нанасяше завъртулки по картите си.
„Ей, хартиите вече управляват света“ — поклати глава Коен. Поне тук. А Даскала… Да де, Даскала го биваше да се оправя с хартиите. Не беше най-традиционният кандидат за варварски герой въпреки искреното му убеждение, че всички директори на училища трябва да бъдат приковани към вратите на кочини. Но пък с хартията беше страхотен…