Ринсуинд бе се натъквал неведнъж на тази уловка.
— Никога не съм чувал нито името, нито улицата.
Дибала се ухили щастливо.
— Ако кресна силно „мръсен чужденец“, и три крачки няма да направите — изрече дружелюбно. — Стражите ще ви отмъкнат в Забранения град, където ще ви запознаят отблизо с голямата мел…
— Знам вече за нея.
— Пет Щипци три години беше областен управител, а Небесната улица прекосява града от край до край. Откога си мечтая да срещна чуждестранен призрак-кръвопиец! Вземете си оризова питка.
Очите на Ринсуинд шареха трескаво. Странно, но положението не изглеждаше опасно. Поне заплахата не беше в най-близкото бъдеще. И подлежеше на пазарлък.
— Ами ако си призная, че идвам от другата страна на Стената? — промълви по-тихичко.
Дибала кимна. Едната му ръка бръкна под халата и показа за миг ъгълчето на нещо, на което Ринсуинд зърна без никаква изненада „Какво правих през…“
— Някои хора разправят, че зад Стената имало само пустини, зли призраци и страховити чудовища — подхвана продавачът. — Аз питам обаче — ами търговският потенциал? Създаде ли си човек връзки… Нали се сещате за какво говоря, шогун? Тогава успехът из краищата на призраците-кръвопийци му е в кърпа вързан.
Ринсуинд само кимна. В момента не му се струваше уместно да изтъкне, че ако в Анкх-Морпорк покажеш лъскаво злато, триста души наоколо веднага показват остра стомана.
— Мисля си, че с тази несигурност около Императора, слуховете за бунтовници и останалото… Вечен живот на Сина на небето, разбира се! Но… Може и да се намери някоя нишичка за един търговец с по-широк кръгозор, нали така?
— Нишичка ли?
— Ами… Например имаме едно нещо… — Дибала се наведе към ухото на събеседника си. — Вадят го от едни гъсеници. Нарича се коприна. Тя е…
— Знам. Доставят ни я от Клач.
— Е, добре де. Имаме и един храст. Като изсушиш листата, после ги запарваш във вряла вода и изпиваш…
— Да, чай — съгласи се Ринсуинд. — Него пък си купуваме от Хоуондаленд.
Търговецът вече имаше вид на сериозно затруднен мислител.
— Тогава… Правим барут и го пъхаме в тръби…
— Фойерверки ли? Познати са ни.
— Какво ще кажете за нашия изключително фин порцелан? Толкова е…
— В Анкх-Морпорк някои джуджета правят такъв порцелан — прекъсна го Ринсуинд, — че през него спокойно се чете книга, ако ще бележките под линия да са с най-дребния шрифт.
Дибала се намръщи.
— Вие, призраците-кръвопийци, май сте прекалено хитри и лукави. Дали пък не сте и наистина опасни, а?
— Ние ли? О, не се тревожете. Почти не се случва да убиваме чужденци в Анкх-Морпорк. После как ще им пробутаме от нашата стока?
— Все пак какво от нашите изделия се търси при вас? Хайде, вземете си оризова питка. Или искате да опитате свински топки? На клечица, а?
Ринсуинд си избра питка. За другото не му се искаше дори да разпитва.
— Имате злато — напомни небрежно.
— О, твърде е меко, за да направиш нещо свястно от него — поклати глава търговецът. — Все пак изработваме от златото водосточни тръби и облицовка за покриви.
— Хм… Мисля, че хората в Анкх-Морпорк биха измислили как да използват известно количество — насърчи го Ринсуинд.
Погледът му неволно все се връщаше към монетите в купичката. Страна, където златото е по-евтино от оловото…
— А това какво е? — посочи смачкан четириъгълник, затрупан с монети.
Дибала погледна.
— Ами това може би е нещо съвсем непознато за вас. Нарича се пари. Полезен начин да си носиш…
— Питах за късчето хартия — учтиво поясни Ринсуинд.
— За същото говорех — осведоми го търговецът. — За банкнотата от десет рину.
— Какво означава това?
— Точно каквото казах. Струва десет такива.
Дибала вдигна от купичката монета колкото оризовата питка.
— Но кому е нужно да си купува хартия?
— Не я купуваш, а с нея купуваш разни неща.
Ринсуинд зяпна тъпо.
— Отиваш до някоя сергия на пазара — започна да обяснява търговецът с търпението на учител в стая с дебили. — Там казваш: „Добро утро, месарю, колко струват тези кучешки муцуни?“ Той ти отвръща: „Три рину, шогун.“ Ти показваш: „Имам само едно пони, ще ми го развалиш ли?“ Виж, има рисунка на пони върху банкнотата, затова така я наричат хората. Значи той ти дава кучешките муцуни и ти връща седем рину. Остатъкът се нарича „ресто“. Ако пък му подадеш маймунка — тоест петдесет рину, — той ще те попита: „Нямаш ли дребни?“
— Но нали е само парче хартия! — почти изхленчи Ринсуинд.
— За теб — може би, а за мен е равно на десет оризови питки — възрази Дибала. — А вие, чуждестранни кръвопийци, какви пари имате? Големи кръгли камъни с дупки в средата?