— Кво?
— Виж какво… — подхвана малко смутен бившият учител. — Казвал ли съм ти, че след като преподавах география в Гилдията на убийците и Гилдията на каналджиите, бях за известно време и в Гилдията на алхимиците?
— При ония перковци ли? — засмя се Тръкъл.
— Само че изучават география много усърдно — увери го господин Сейвлой. — Сигурно защото искат веднага да установят къде са се приземили след поредния опит. Хайде, хапнете си, господа. Може би ни чака дълга нощ.
— Ама туй кво е?
Тръкъл побутна недоверчиво нещото в паницата си с края на клечките.
— Ами… някаква порода. Кучешка. — Ордата се вторачи в господин Сейвлой. — Нищо лошо няма в това да се яде кучешко — добави той с искреността на човек, който си е поръчал благоразумно бамбукови поници и чорбица с по някое бобено зрънце вътре
— Всичко май съм плюскал на тоя свят — изсумтя Тръкъл, — ама до кучешко няма да опра. Че аз си имах кученце едно време! Виках му Търсача.
— Да бе, онова с шиповете на нашийника — сети се Коен. — Дето все търсеше кого да излапа.
— Разправяй квото си щеш, ама на мен си ми беше приятелче — поклати глава Тръкъл и бутна паницата настрана.
— За теб приятелче, за другите — смърт от бяс. Ще ти изям порцията. Даскале, поръчай му пиле.
— Еднъжки и човешко ръфах — смотолеви Хамиш Бесния. — Обсада, нъл разбирате?
— Изял си човек? — ахна господин Сейвлой, който тъкмо махаше на прислужника.
— А, не цял човек. Само едното краче.
— Ужасно!
— Бъркаш. Имах си и горчица.
„Всеки път, когато си въобразя, че вече съм ги опознал…“ — смаяно помисли господин Сейвлой и посегна към виното. Ордата веднага последва примера му, като го наблюдаваше как държи чашата.
— Вдигам тост, господа. И не забравяйте какво ви казах за лоченето на едри глътки. Така само ще ви се препотят ушите. Отпивайте по малко. За цивилизацията!
Последва го разногласен хор:
— Пчарн’ков!18
— Лягайте на пода и никой няма да пострада!
— Дано живееш в интересни панталони!
— Познайте коя е най-сладката думичка? Дай!!!
— Смърт на почти всички тирани!
— Кво?
— Стените на Забранения град са високи четиридесет стъпки — повтори Пеперудата. — А крилата на портата са от бронз. Зад нея дебнат стотици стражи. Разбира се, ние пък имаме Най-големия магьосник.
— Кого?
— Теб.
— Извинявай, все забравям.
— Виждам.
В очите на Пеперудата се долавяше тягостно обещание. Така гледаха и преподавателите в Невидимия университет, когато Ринсуинд се представеше добре на някой тест с налучкване на отговорите.
Той припряно сведе поглед към драсканиците с въглен, направени от Цъфтящия Лотос.
Коен щеше да знае какво трябва да се направи. Той просто би съсякъл всички по пътя си. Никога не му хрумваше да се бои или да се тревожи. Ей такъв човек ти е нужен в подобен момент.
— Не се съмнявам, че заклинанията ви могат да съборят стените — изрече Цъфтящият Лотос.
Ринсуинд се чудеше какво ли ще му сторят, когато научат, че не му е по силите да събаря стени. „Едва ли ще успеят, ако вече бягам“. Разбира се, ще проклинат дори спомените си за него, ще го наричат с всякакви неучтиви думи. Беше свикнал.
Дори Багажът го изостави. Признаваше, че му олекна, и все пак понякога му липсваше тупуркането на малките крачета…
— Преди да се захванем с това — предложи Ринсуинд, — според мен трябва да изпеете някой революционен химн.
На организацията много й допадна тази идея. Щом зазвуча нестройният хор, той се примъкна до Пеперудата, която му се усмихна многозначително.
— Знаеш, че не мога!
— Но Наставникът твърди, че си извънредно находчив.
— Не владея магии за пробиване на дупки в стени!
— Сигурна съм, че все нещо ще измислиш. И… Най-голям магьоснико…
— Какво има пък сега?
— Ами онова момиченце, Един Любим Бисер, с плюшената играчка…
— Да?
— Има само организацията в живота си. Същото се отнася и за още мнозина. Когато предводителите се впускат в ежбите си, умират хора. Родители. Разбра ли ме? Бях сред първите, прочели „Какво правих през ваканцията“. Лично аз добих представа за жалък глупак, комуто незнайно защо винаги се усмихва късметът. Най-голям магьоснико… За доброто на всички се надявам, че ще ти провърви и днес. Особено за твое добро.
Фонтани звъняха мелодично в дворовете на Императорския дворец. Обаждаха се и пауни, но гласовете им някак не подхождаха на толкова красиви създания. Декоративните дървета хвърляха сенките си, както само те умееха — декоративно.
Градините заемаха сърцето на града. Чуваха се и звуците отвън, макар и смекчени от всекидневно разстиланата слама по съседните улици, а и защото всеки прекалено силен шум би осигурил на виновника много кратък престой в тъмниците.
18
Дано ти отрежат краката и ги погребат на десет крачки от трупа, за да не броди призракът ти!